Той премина на горния етаж. Стъпалата бяха покрити с протрит прашен килим, който изглежда не беше тупан с месеци.
До стълбите се намираше врата, боядисана в червено. Медните гарнитури бяха замърсени. Рамката на табелката за името на наемателя беше празна.
Дон се ослуша. След няколко секунди (тъй като до слуха му не достигна никакъв шум), той натисна бравата. Беше очаквал да намери вратата заключена. За голямо негово учудване, тя се отвори навътре. Той застана в рамката и раздвижи светлинния лъч из малкия вестибюл. Срещу него се намираше голямо огледало в позлатена рамка, а под огледалото забеляза дървен шкаф с резба, върху който имаше ваза с повехнали цинии. Дебел слой прах покриваше шкафа и отнемаше блясъка на огледалото. От двете страни на огледалото имаше по една врата.
Без да затваря входната врата, Дон влезе във вестибюла. Той се отправи към вратата вдясно, натисна бравата и отвори.
В стаята царяха мрак и тишина. Той намери опипом електрическия ключ и го завъртя. Една лампа, покрита с абажур, се запали в средата на стаята.
Стаята беше мебелирана оскъдно. Малък тапициран стол беше поставен пред тоалетна маса от орехово дърво, върху която беше поставено тройно огледало. Орехов гардероб заемаше част от стената. Бледосиньо кадифе покриваше пода. До стената срещу прозореца имаше широк диван-легло, покрит с бледосиня покривка. Този диван привлече цялото внимание на Дон.
Ед Шапиро беше проснат върху него в локва от черна кръв. Разкривените му устни покриваха зъбите в жестока гримаса. Пълните му с кръв пръсти бяха сгърчени върху дървената дръжка на една кама, чието острие беше забито до края в гърдите му.
Дон нямаше нужда да го пипа, за да разбере, че е мъртъв.
Наведен през парапета на стълбите, Дон тихо извика Хари:
— Хари! Ела тук!
Хари изкачи стъпалата през четири. Той спря, виждайки поразения вид на своя другар.
— Шапиро е тук… той е мъртъв, — каза Дон. — Ела да видиш! Те влязоха в стаята. Хари докосна ръката на трупа.
— Не е убит отдавна!
— Виж камата. Това е копие на онази, с която беше убит Гидо.
— Неговите приятелчета трябва да са си казали, че той няма да им бъде много полезен. И така са уредили сметката му, заяви Хари и се отдалечи от леглото.
— Да.
Дон хвърли един поглед на стаята и излезе във вестибюла. Той се отправи към вратата вляво и я отвори.
Зад нея се намираше малка кухня. Върху масата бяха натрупани консервени кутии.
— Струва ми се, че е мислил да остане тук, докато полицията се откаже да го търси, — каза той. — Да си вървим, Хари!
Те излязоха от апартамента и слязоха по стълбите. Навън все още валеше. Хари затвори вратата и те тръгнаха бързо по „Питър Роад“.
— Ще предупредите ли полицията, шефе? — попита Хари.
— Бих искал първо да намеря Джина. Ючели може би знае къде мога да я открия. (Той погледна часовника си под един уличен фенер). Часът е точно два. Може бе той още не си е легнал. Да вървим!
Ючели още не си беше легнал. Самият той отвори вратата на Дон.
— Искам да намеря Джина Пазеро, — каза Дон, след като се извини на Ючели. — Знаеш ли къде бих могъл да я открия?
— Влез, — каза Ючели. — Вир вода си. Опита ли в клуба? Дон и Хари последваха стареца в стаята му.
— Видях я в клуба. Беше ми определила среща в 1 ч. Не дойде. Шапиро е убит. Безпокоя се за момичето.
Ючели опули очи.
— Тя имаше един апартамент в „Питър Роад“, но чух, че се преместила.
— Ходих там. Точно там намерих Шапиро.
— Какво те кара да мислиш, че тя има неприятности? — попита старият.
— Предложих й 50 лири, за да ме осведоми. Тя ми определи среща за по-късно. Много държеше а парите. Не дойде.
Ючели направи гримаса.
— Не виждам къде може да бъде, освен ако не е в хотел „Миремар“ на „Уестърн Роад“.
— Добре, ще опитам. (Дон се обърна към Хари). Иди да вземеш колата, моля те.
Когато Хари излезе, Дон седна на ръба на бюрото на Ючели и продължи:
— Работата се усложнява, Джорджио. Той се е укрил в апартамента. Убит е по неговия собствен начин. Камата с била забита с невиждана сила. Ти беше в гърдите му до дръжката.
Ючели вдиша рамене.
— Добро отърваване! Този тип беше опасен.
— Трябва да предупредя полицията, добави Дон. — Не мога да постъпя иначе.
— Разбира се.
— Все още ли нищо не знаеш за червенокосото момиче?
— Не. Направих едпо-две запитвания, но за това трябва време.
Дон чу Бентлея да спира пред вратата.
— Можеш да разчиташ на мен. Няма да кажа на полицията, че ти си ми дал указания.
— Зная, — каза Ючели. — Нощният пазач на „Миремар“ може би ще може да ти помогне. Той се казва Кавалино. Кажи му, че аз те пращам!