— Добре, ще ти се обадя.
Дон излезе под дъжда и се качи в Бентлея. Карайки с бърза скорост, те пристигнаха след няколко минути на „Уестърн Роад“.
Входа на хотел „Миремар“ се намираше между една аптека и една бензиностанция. Името на хотела беше написано със замърсени златни букви върху двете крила на остъклената врата.
— Почакай ме, — каза Дон и затича под дъжда.
Той изкачи тичешком шестте стъпала, които водеха към вратата и влезе в мръсния хол, мебелиран с четири фотьойла от изтъркана кожа, една бамбукова маса и една папрат в медна саксия, покрита с червеи.
Приемната се намираше срещу него. Една единствена лампа осветяваше таблото за ключовете и празната етажерка зад едно бюро. Един мъж с бледен тен на лицето и тъмни коси седеше зад бюрото и се прозяваше над един разкъсан роман. Той видя, че Дон влезе в хола, отмести книгата и се изправи.
— Мис Пазеро тук ли живее? — попита Дон, спирайки пред бюрото.
Мъжът го изгледа подозрително.
— Съжалявам, но не мога да ви отговоря по това време, — каза той. — Ако искате, минете утре сутринта…
— Вие сте Кавалино, нали? — попита Дон. — Ючели ми каза да ви се обадя.
Лицето на Кавалино се проясни. Подозрителното изражение изчезна.
— Извинете ме, не знаех, — каза той. — Всъщност, Ючели е мой добър приятел. Да, мис Пазеро живее тук.
Дон въздъхна с облекчение.
— Бих искал да говоря с нея, — каза той. — Много е важно.
Кавалино му направи знак с ръка да почака.
— Ако искате да почакате, господине. Не мисля, че ще се забави. (Той погледна часовника си). Вече е два и половина. По навик тя не се връща толкова късно.
— Значи не е тук? — попита развълнувано Дон.
— Не, тя излезе след 12 и половина. Една приятелка дойде да я потърси.
— Каква приятелка? Кавалино повдигна вежди:
— Извинете, господине, но вие сте много любопитен. Не е моя работа да…
— Имам спешна причина, прекъсна го Дон. — Джина Пазеро беше свързана с Шапиро. Той е убит у дома й и мисля, че тя е в опасност. Коя е била приятелката, която е дошла да я вземе?
— Не зная, — каза Кавалино, гледайки Дон с неспокоен поглед. Една млада жена, която никога не бях виждал. Мис Пазеро се върна от клуба точно след полунощ. Извикаха я на телефона. В 12.30 ч. тя слезе от стаята. Попитах я дали излиза, но тя не ме чу. Излезе. Аз отидох до вратата. Чакаше я една кола, мис Пазеро говореше с една млада жена. Те се качиха в колата и заминаха.
Дон заби глава в раменете си, за да сподави тръпките на ужас, които пролазиха през тялото му.
— Как изглеждаше това момиче? — попита той.
Тонът на гласа му разтревожи Кавалино.
— Не можах да видя много добре, но забелязах косите й. Те бяха със забележителен цвят: златисто-червеникав.
След като гледа продължително време портиера, Дон внезапно извика:
— Дайте ми телефона!
Кавалино бутна телефона към него.
— Има ли нещо, което не е в ред? — попита той неспокойно.
— Скоро ще узная това, — отговори Дон.
И той повика Уитехал 1212.
2.
Лорели седеше на волана на Юмбъра, затиснала ушите си с ръце и затворила очи.
Старата очукана кола беше спряла под дърветата край пътя до канала недалеч от „Ризинг Лок“. Беше тъмно. Белезникава влажна мъгла се стелеше над реката.
Всичко се беше развило просто като детска игра. Тя беше успяла да открие Джина в хотел „Миремар“. Джина веднага я беше познала, въпреки че бяха изминали пет години, откакто двете се бяха виждали в Италия. Нетърпелива и непредпазлива, тя се беше качила в колата, за да разгледа с нея подробностите.
Но Крантор се беше скрил на задната седалка. Беше се надигнал и беше ударил Джина с един чорап, напълнен с мокър пясък. Беше я ударил с всичка сила но черепа. Тя се беше сгромолясала върху Лорели. Лорели разтреперано я беше отблъснала. Тогава, навеждайки се през седалката, Крантор беше избутал безжизненото тяло върху пода на колата.
— Отлично, беше казал той. — Направо. Ще ви кажа къде да отидем.
Беше им необходим половин час, за да стигнат „Розинг Лок“. Сега беше 1 и четвърт. Пътят край канала беше безлюден. Крантор излезе от колата и се спря за момент да послуша ромона на дъжда, плискането на водата и шумоленето на вятъра в дърветата. После издърпа тялото на Джина и го измъкна от колата на калното шосе.
— Почакайте ме, — каза той.
Той хвана с две ръце безжизнената девойка, преметна я през рамото си и се отдалечи в мрака.
Лорели чакаше, затиснала с ръце ушите си. Тя не искаше да чуе шума, който щеше да вдигне тялото на Джина, когато Крантор я хвърли във водата. След няколко минути, които й се сториха безкрайни, Крантор се върна при колата. Той дишаше шумно. Полите на мръсния му шлифер бяха мокри.