— Поместете си, — каза внезапно той. — Аз ще карам.
Лорели мина на другата седалка. Крантор седна на волана, запали мотора и фаровете и колата полетя покрай канала. Около сто метра по-нататък той сви наляво.
Караше бързо, направо за Лондон. И той, и Лорели не отвориха уста, докато не навлязоха в града. Внезапно Крантор наруши тишината:
— Сега какво ще правите?
— Задачата е изпълнена, — каза Лорели. — Аз заминавам. Ще взема самолета за Рим, който е в 10 ч.
— Не е ли малко рисковано? Аерогарите ще бъдат наблюдавани.
— Документите ми са в ред. Няма да ме познаят. Не рискувам нищо.
— Не бъдете твърде самонадеяна. Ченгетата по тези места са опасни!
— Няма да ме хванат!
— Ще кажете на Феликс, че съм изпълнил добре задачата, нали? — каза Крантор.
Да, ще му кажа, отговори безразлично Лорели. Крантор бегло я погледна.
— Не сте много въодушевена. Много важно е той да знае как съм действал.
— Бяхте заплатен добре, — възрази тя, гледайки през предното стъкло светлината на фаровете пред тях.
Крантор изръмжа. Той кара още 10 минути без да пророни дума, после продължи:
— Искате ли тази нощ да спите в „Ползен“?
— Хубава идея, — отговори тя.
Той хвърли бегъл поглед към нея и едрата му космата ръка се плъзна по коляното на Лорели.
— Двамата бихме могли да си правим услуги, — каза той.
Тя го удари с чантата си по ръката. Металическата закопчалка го рани. Той дръпна бързо ръката си и изпсува.
— Всички мъже, с които работя ми правят все същото предложение, — каза тя разгневено. — Не може ли да бъдете малко по-оригинален?
— Защо? — изръмжа Крантор, смучейки ръката си, която кървеше. — Аз също съм мъж, нали? Така е, понеже лицето ми…
— О! Стига! — сряза го Лорели. — Залъгвате се. Каква връзка има лицето ви с това?
Ръцете на Крантор се сгърчиха конвулсивно върху волана. Той си представи как впива пръсти в бялата шия на младата жена.
Те продължиха пътя, без да проронят дума.
3.
Беше 2.30 ч. на другия ден следобед, когато Дон отиде в бюрото си.
Седнала на масата си, Мариан бързаше да свърши с купчина писма, останали без отговор. Тя се усмихна, като го видя да се отправя към любимия си фотьойл и да сяда в него с ръмжене.
— Каква нощ? — изпъшка той и хвана главата си с ръце. — Тази сутрин си легнах в 8.30 ч. Ако продължава така, ще свърша в някоя болница за неизлечимо болни.
— Неотдавна ми казахте, че нямате нужда от сън, — възрази Мариан, като се приближи с пакет писма в ръка. — Сега искате ли да видите пощата?
— А! Не, разбира се, че не, заяви сериозно Дон. — Днес имам намерение да не работя нищо. Оставете тези писма и седнете! Искам да говоря с вас!
Мариан остави с въздишка писмата върху масата и седна.
— Как е Джулия? — попита Дон, стараейки се да сподави една прозявка.
— По-добре е. Докторът каза, че днес може да приеме полицията и че състоянието й се подобрява; след една седмица може да се върне у дома си.
— Отлично. Ще й предложа вилата в Ница. Тя не бива да се връща в Хамстеад след това, което се случи. Промяната на климата и слънцето ще й подействат добре. Аз няма да напускам Лондон преди да се изясни това убийство. За момента тъпчем на едно място.
Той разказа на Мариан това, което се беше случило през нощта и заключи:
— И така, Джина изчезна. Полицията я търси, но от нея няма никаква следа. С изключение на портиера, изглежда никой не я е видял. Изобщо, от тази червенокоса жена ми дойде до гуша! Тя се появява и изчезва като фантом!
— Защо са убили Шапиро? — попита Мариан.
— Полицията имаше отличителните му белези. Той трябваше да се крие. Дик смята, че бандата — той е убеден, че тук има организирана банда — е решила, че той представлява твърде голяма опасност и го е премахнала. (Той взе една цигара и я запали). Да бъда обесен, ако се случи нещо, след като лично Костенурката попадне в ръцете ни. Дик мисли, че той е в Италия и аз също мисля, че е така. Фактите го доказват. Той си служи с италианско оръжие. Напада само италианци и червенокосата жена е италианка. Дик иска да отида в Италия и да направя разследване. Той има голямо доверие в моя талант след аферата „Трегарт“. Това е оригинална идея. Не мога да тичам по италианските пътища е надеждата, че един ден ще попадна на Костенурката. Ако можех да съсредоточа полето на издирванията в някой град или поне в някоя област, ще замина, но сега не зная откъде да започна.
— Мисля, че Сиена е прекрасно място за старт, подсказа Мариан.
Дон отвори широко очи:
— Сиена? Защо Сиена, а не друго място?