Мариан отказа.
— Почти свърших, — каза тя, барабанейки с пръсти по огромния том, който държеше върху коленете си. — Имам работа за около два часа. Трябва да свърша тази вечер.
Дон кимна е глава и се отправи към гаража, за да изкара колата. Хари изскочи от мрака и го погледна с някаква светлина на надежда в погледа.
— Нямаш шанс, Хари. Не мога да те взема със себе си.
Хари се почеса с опакото на ръката по носа.
— Добре, шефе. Както искате.
— Иди тогава да изиграеш една партия покер с Шери. Може би ще успееш да обереш мангизите му.
Хари презрително изръмжа.
— Мислите ли? — каза той отегчено. — Той взе шпагата и в момента прави „мулине“1. Казах му на този смахнат старик, че ако не се пази, може да получи удар!
Дон избухна в смях.
— Остави го, Хари. Човек е или авантюрист, или не е. А той добре се справи последния път, когато извади шпагата.
Дон полетя с колата по алеята и излезе на шосето. След километър и половина, един осветен от луната път го доведе до Порто Камолия, върху която той прочете един надпис на латински: „Си-ена ви разтваря все по-широко своето сърце!“
Оставяйки колата си, Дон се отправи пеша към Пиаца дел Кампо. Беше едва 9.30 ч., а тесните улици вече бяха изпълнени с безделници, които изпълваха нощта с виковете си и се отместваха лениво, докато колите с нетърпеливи клаксонирания си проправяха път през гъстата тълпа.
Накрая Дон успя да намери пътя за Кампо и след като стигна, седна на терасата на едно кафе. Пред погледа му се откри поразителен спектакъл. Кампо, във форма на раковина, около която два пъти годишно се провеждаше фестивала на Палио, беше ослепително осветен. Палацо Публико от XII век, с високата си 300 стъпки кула, образуваше вълнуващ фон, съвсем като стила на Холивуд.
Съзерцавайки този декор, Дон мислеше за лекотата, с която можеше да се ускори хода на времето в един град като Сиена. Той не би се учудил за нищо на света, ако видеше да се появят на пиацата войни с каски и ризници, аркебузиери2 и алебардиери.
Един сервитьор с натрупан поднос се спря, за да вземе поръчката на Дон — едно кафе еспресо.
Чакайки, Дон хвърли един поглед на хората, които го заобикаляха. Имаше една група американски туристи, няколко италианци, които водеха разпалено политически спор и на две крачки от него — един огромен негър.
Негърът особено привлече вниманието на Дон. Той никога не беше виждал човек с такива колосални пропорции. Надарен с развита мускулатура, можеше да се каже, че той е скулптиран от Микеланджело в блок от абанос.
Макар че беше седнал, той надвишаваше с една глава сервитьора, който поставяше пред него планина от розов сладолед. Конусообразната му глава беше, така да се каже, поставена върху широки като нормандски шкаф рамене, без да ги свързва нещо прилично на врат. Лицето му имаше едновременно нещо бдително и животинско, напомнящо лицето на горила. Очите му, налети с кръв, не преставаха да шарят. Те премигваха по посока на Дон, разглеждаха го с безочливо любопитство, за да се отклонят и да се спрат отново на него.
Дон издържа погледа му и негъра извърна очи. Тогава той взе една лъжица, която наподобяваше кукленски прибор в огромната му ръка и започна да тъпче сладоледа в бърнестата си уста.
„Какъв здравеняк!“ — помисли Дон. „Не бих искал да имам работа с него. Чудовище!“ Той запали цигара и съсредоточи вниманието си върху тълпата разхождащи се, които бавно отиваха и се връщаха по Кампо.
Той беше загрижен. Още не беше успял да научи нищо, а му оставаха едва 4 дни, докато Дик изпрати рапорта си. Главната квартира на Костенурката се намираше някъде в старата част на града, той беше убеден в това. Досега книгите, които той и Мариан бяха прегледали, не им бяха дали никакви указания. Дали ги беше разгледал както трябва? Трябваше ли да се хвърли решително във водата и да проведе открито разследване? Към кого трябваше да се обърне? Ако се обадеше на полицията, би трябвало да им обясни защо иска указания и реакцията на полицията беше лесна да се предвиди. Той познавате Педони, книжарят. Избирайки книгите, Мариан и той бяха разговаряли със стария книжар. Той им беше казал, че е прекарал целия си живот в Сиена. Може би това беше човекът, с когото трябваше да се консултира.
Дон изпи кафето си. Той хвърли един поглед към негъра, който внезапно се беше изправил. Сега, когато беше разгърнал величествената си фигура, от два метра, той изглежда се радваше на произведената сензация. Групата американски туристи беше спряла да разговаря, за да го гледа. Дори италианците бяха престанали да се карат и гледаха с отворени уста.