С присмехулно изражение и бавни движения, негърът нахлупи една бяла плъстена шапка върху масивния си череп, придърпа маншетите на ризата си и се отдалечи с големи крачки сред тълпата.
Тъй като той надвишаваше с една глава тълпата, Дон успя да го види как пресича Кампо и изчезва под един от мрачните сводове, които се губеха сред лабиринта на градските улици.
Дон извика сервитьора и плащайки консумацията си, попита небрежно:
— Кой е този негър? Има вид на професионален боксьор.
— Шест месеца вече идва тук всяка вечер без изключение, за да яде сладолед, — каза сервитьорът. — Струва ми се, че работи в една вила в околностите. При американци, вероятно. Той никога не говори, а и аз не му задавам въпроси. Според мен той трябва да е някой долен негодник.
Дон се усмихна.
— Това не би ме учудило, — каза той.
И се изправи.
Желаещ да разгледа малките странични улички на града, той се отклони от Кампо. Броди из тесните, пълни с хора улици в продължение на един час. Разбираше много добре, че си губи времето и че би трябвало да се върне във вилата, за да довърши книгата, която четеше, но не можеше да се откъсне от обаятелния чар на тесните улички, от тежките готически паметници с внушителна фасада, от разнообразната тълпа, която се люлееше около него, подобна на лениви вълни.
Беше почти 11 ч., когато реши да се върне на мястото, където беше оставил Бентлея. Пресичайки една странична уличка, за да избегне тълпата, той стигна до една стръмна улица, която водеше към катедралата.
Изкачи стръмнината, облекчен, че се намира на безлюдно място. Пред него, един самотен уличен фенер пръскаше сноп жълта светлина върху паветата. Появила се от сянката, една млада жена внезапно изникна в осветения кръг.
Дон, който се намираше на 50-тина метра зад нея, се изненада, като я видя. Изглежда тя беше вървяла пред него, стараейки се да се движи в дебелата сянка на високите сгради. Той успя да я види едва когато тя пресече снопа светлина, след което отново потъна в мрака.
Но макар че това видение беше много краткотрайно, той беше познал косите с рус венециански цвят и слабия силует, пристегнат в бял шлифер и черен панталон.
С разтуптяно от вълнение сърце, той ускори ход. Подметките му не издаваха никакъв шум. Макар че я беше изгубил от погледа си, той знаеше, че жената продължаваше да върви пред него, без да се съмнява, че той я беше познал.
В края на улицата се появи един свод, през който Дон забеляза светлините на Пиаца дел Дуомо. Излизайки от мрака, младата жена продължи под свода и още веднъж на светлината на пиацата, Дон видя да проблясват червените й коси. Тя сви вляво и изчезна. Дон започна да бяга и измина няколко метра, които го разделяха от свода с пет широки крачки. Когато влезе под свода, един гигантски силует прегради пътя му и го принуди да спре.
Макар че Дон имаше здрави нерви, внезапното появяване на черния великан го накара да потръпне. Той отстъпи назад и вдигна очи към колоса, чийто мрачен силует се изправяше пред него.
— Имаш ли огън, приятелче? — попита негърът с провлечен глас.
Знаейки, че момичето му се изплъзваше, Дон поиска да заобиколи негъра, но другият направи една крачка в същата посока, за да му прегради отново пътя.
За Дон имаше два изхода. Той можеше или да даде огън на негъра и рискуваше да изгуби следите на момичето, или да го удари. Каза си, че рискува да нарани юмрука си в тази здрава челюст, а още повече не беше сигурен, че ще зашемети негъра. Едва сдържайки гнева си, той извади запалка и я запали.
Негърът докосна края на една цигара в пламъка, който осветяваше лицето му. Очите му приличаха на две абаносови топчета, потопени в белтък.
— Мерси, приятелю, — каза той с хихикане. — Съжалявам, че ви задържах.
Това хихикане беше най-отвратителният шум, който Дон беше чувал през живота си. Тогава негърът се отстрани, мина край Дон и заслиза по тъмната уличка.
3.
Изкачвайки тесния път, който водеше към вилата, Дон забеляза в светлината на фаровете си, два силуета, седнали един до друг върху една ниска каменна ограда, издигаща се върху хълма, окъпан от лунните лъчи.
Той намали скоростта и подаде глава навън.
— Би трябвало да бъдете в леглото, нали?
— Мис Ръгби откри нещо, заяви Хари с изгарящ от нетърпение глас. — Чакахме ви!
Той се приближи до колата, последван от Мариан.
— Аз също имам новини, довери им Дон. — Хайде, качете се и да се прибираме! Къде е Шери?
— Оставихме го да успокоява повишеното си кръвно, — каза Хари, докато се настаняваха в колата. — Струва ми се, че той не си дава сметка на каква възраст е.
— Това не е лошо, забеляза Дон, устремявайки Бентлея с пълна скорост по пътя.