Във входа Вили слушаше. Сипаничавото му лице изразяваше омраза и страх. Тя щеше да излезе всеки момент. „Най-вече не трябва да ме забележи“, каза си гой. Отправи се към вратата и се скри под верандата.
ДЕСЕТА ГЛАВА
1.
Дон погледна тъжно петте цигари, които бяха останали в табакерата му. Той успя да устои на изкушението и да ги запази за по-спешен случай.
Беше седнал върху постлания със слама под, облегнал се на стената на подземната килия, със стоманена халка на глезена.
Запита се дали следващия път, когато му донесат храната, не би могъл да счупи един зъб от вилицата и да си послужи с него, за да отвори стоманения кръг, когато видя някаква светлина да се приближава в сутерена-.
Той се смая като видя Лорели да се появява от мрака в светлия кръг, където седеше. Тя изглеждаше нервна. Беше твърде бледа и очите й издаваха страха, който я измъчваше. Тя се приближи и коленичи до него.
— Говорих с вашата секретарка, прошепна тя. — Казах й, че ще ви помогна да излезете оттук. В замяна искам 250 хиляди долара. Вашата секретарка ми обеща тази сума, но вие трябва да платите и аз искам вашето обещание.
Дон видя страха, който се четеше в очите й и разбра веднага, че беше искрена.
— Хубава сума, — каза той. — Защо е този неочакван обрат?
— До гуша ми дойде. Искам да си отида. Трябват ми пари, за да бъда вън от опасност, — каза тя. — Те никога няма да ви пуснат. Искат да ви измъкнат всичките пари и после да ви убият. Аз искам да ви помогна да избягате, но вие трябва да ми дадете вашата дума, че ще ми платите 250 хиляди долара, когато бъдете свободен.
— Това изглежда разумно, — каза Дон. — Още повече, че ще получите парите, когато бъда свободен. Давам ви моята дума. Обещавам ви.
— Наистина ли?
— Щом ви казвам, че ви обещавам. Как ще ми помогнете да изляза оттук?
— В момента обмислям един план. Тук всички врати се отварят посредством електричество. Коридорите могат да бъдат наводнени. Кабината, в която се намират командните табла е пазена ден и нощ. Не трябва да се надяваме, че можете да излезете преди човека, който е на пост да бъде обезвреден. По-лесно ще бъде да избягате през нощта. Всички ще спят, с изключение на Карлос, който ще бди в командната кабина.
Дон направи гримаса.
— Искате да кажете, че него трябва да обезвредя?
Лорели кимна с глава:
— Можете ли да ми доставите някакво оръжие? — попита Дон.
— Предполагам. Ще опитам.
— Няма да бъде лошо. Ако не бъда въоръжен, не виждам какво мога да направя срещу Карлос. А това?
Той посочи с пръст стоманения пръстен, който стягаше глезена му.
— Бих могла да ви донеса една пила.
— Предпочитам фиба, — възрази Дон, усмихвайки се.
Тя вдигна ръка към златисто-червеникавите си коси, свали една фиба и му я подаде. После се изправи.
— Ще дойда пак, — каза тя. — Ще се опитам да ви намеря пистолет, но това няма да бъде лесно. Ако се наложи, ще ви дам моя. (Тя го погледна настойчиво). Разчитам на вас, че ще ми дадете парите, когато ви измъкна оттук.
— Още не съм излязъл, забеляза той. — Но ако успея, ще имате парите. Само че не си правете илюзии, а? Полицията ви търси. В това не мога да ви помота.
— Това не ме безпокои.
— Къде е командната кабина?
— Срещу кабинета на Англеман. Вие сте ходили при него, нали?
— Да. Опитайте се да ми доставите пистолета. Карлос няма да бъде лесен за ликвидиране.
— Ще направя каквото мога.
Тя се отдалечи и светлината на електрическата лампа изчезна в дъното на сутерена.
Дон разсъди, че това струвате една цигара, запали и дълбоко пое дима. Неговото бъдеще му се струваше по-сигурно. Той не загуби време да се пита какво беше породило у Лорели това внезапно желание да напусне бандата. Щеше да има време да мисли за това по-късно. Веднага започна работа с фибата, която тя му беше дала. Беше му необходим половин час на търпеливи опитвания, докато отвори ключалката и освободи глезена си от стоманения пръстен. Ключалката беше с автоматично затваряне и той можеше да затвори пръстена върху глезена си за една секунда. Тъкмо се канеше да се изправи, за да се възползва от свободата на движенията си, когато забеляза една светлина, която се приближаваше от дъното на галерията. Той сложи тутакси пръстена на място и пъхна фибата под часовника си.
От мрака излезе д-р Англеман. Той залиташе леко и тъжното му лице с изопнати черти беше подпухнало. Когато се появи в светлината, Дон забеляза капките пот, които покриваха челото му.