Той изпразни чашата си и я остави. Положението изискваше предпазливост, но не беше тревожно. Силата му беше в това, че нямаше кой да го замества. Организацията не би действала сама и той се беше погрижил да накара Алскони да разбере това. Трябваше да се вършат стотици неща и Феликс беше в течение на всичко.
Алскони не би бил толкова глупав да се отърве от него. Той не би поел в ръцете си цялата мръсна работа, за която Феликс се беше грижил до настоящия момент. Но засега трябваше да бъде нащрек. Каза си, че би трябвало да се пази от Карлос. Точно него Алскони би натоварил да изпиши някои заповеди.
Той пъхна ръка под сакото си и пръстите му срещнаха дулото на неговия 45. Карлос беше пъргав и силен, но един куршум от 45 щеше да постигне целта.
Той си наля друго уиски и се изправи. Ще отиде да каже две думи на Лорели. Ще я сплаши. Тя ще трябва един път завинаги да престане да мисли, че може да зареже организацията. Тази идея би могла да й струва скъпо.
Той се приближи до огледалото и оправи възела на вратовръзката си. Усмихна се на отражението си. Уискито му придаваше сигурност. Той още се усмихваше, когато излезе от стаята.
Би се чувствал по-малко уверен, ако знаеше, че в същия момент Алскони говореше с Крантор, който седеше в хотелската си стая е долепено до слушалката ухо, за да чува по-добре гласа на Алскони сред пращенето на телефонната линия.
— Искам незабавно да вземете самолета, казваше Алскони. — Вземете пътеводител и донесете стоката. Разбирате ли какво искам да кажа?
— Да, — каза Крантор, който едва вярваше на ушите си.
За първи път той чуваше гласа на Алскони; за него това беше решителен момент.
— Бъдете тук в полунощ тази вечер, — продължи Алскони. — Правя реорганизация. Може да ви намеря интересен пост.
— Идвам, увери го Крантор, чисто обезобразено лице сияеше.
— Отлично, — каза Алскони. (Той остави слушалката и се обади на вътрешния телефон). Карлос? Кой е с теб?
— Меното, господин Феликс и мис Лорели, — отговори Карлос. — Джакопо отиде да извика Вили.
— Изпрати ми Меното и прекъсни тока, заповяда Алскони. — Никой да не излиза! Разбрано? Предупреди ме, ако някой се опита да излезе.
— Да, шефе.
Изненадата, която се четеше в гласа на негъра предизвика страшна усмивка върху лицето на Алскони.
3.
Лек шум зад дървото, на което се беше подпрял, накара Вили да подскочи. Той пъхна ръка под сакото си и извади своя 38. После се обърна с оръжието в ръка, готов да стреля.
Джакопо, който се появи зад храстите, замръзна.
— Така глупаците получават куршум в кожата си, изръмжа Вили.
— Защо не извика, идиот такъв?
— Не те видях, — отговори Джакопо и се приближи. — Защо си толкова нервен?
Вили прибра оръжието в калъфа си под митницата и се изправи.
— Нищо ми няма. Ще ме смениш ли? Не си ли дошъл по-ра-но, а?
— Старият иска да те види, — каза Джакопо с блестящи от любопитство очи. — Радвам се, че си ти, а не аз. Какво си направил?
Вили го заразглежда. Дребното му лукаво лице беше заело въпросително изражение.
— Искаш да кажеш, че Алскони иска да ме види?
— А кой друг? Добре ще е да побързаш. Казал е, че иска да те види веднага. Чака те.
Вили избърса изпотеното си лице с мръсна носна кърпа. През тези две години беше говорил само един път с Алскони. Беше разкъсван от нерви и страх. Удаваше му се случай да получи малко възнаграждение. Не е длъжен да минава през Феликс. Можеше да даде сведенията си направо на Алскони. Но един глух страх разкъсваше стомаха му. Защо старият иска да го види? Имаше ли в какво да го укори?
Джакопо, който много държеше на външния си вид, прониза Вили с презрителен поглед. Сутринта Вили не беше се бръснал. Ризата му беше кирлива, а черният му протрит костюм беше измачкан и покрит с петна.
— Съветвам те да си пооправиш тоалета, преди да отидеш при него, — каза той. — Така имаш вид на скитник.
— Не се грижи за външността ми, изръмжа Вили. — Не каза ли ти защо иска да ме види?
— Що за въпрос! Съмняваш се, а? Иска да те нахока, защото от месеци не си вършил никаква работа, — каза Джакопо. — Освен ако Англеман го е накарал да му направи подарък от карантиите ти.
Вили го изпрати по дяволите.
— Съветвам те да не го караш да чака много, — продължи Джакопо с усмивка, която приличаше по-скоро на гримаса. — Той каза: „веднага“, а това значи „веднага“!