ЕДИНАДЕСЕТА ГЛАВА
1.
Около десетина минути след заминаването на Англеман, Дон се освободи от стоманения пръстен, който стягаше глезена му и се изправи. Той знаеше, че много рискуваше да бъде разкрит, но не можеше да седи и да не нрави нищо. Не се съпротиви на желанието си да разучи мястото.
Той прекоси помещението, в което се намираше и стигна до входа на сутерена, за да проучи тъмнината. Шансът беше на негова страна. Острият му поглед забеляза метален отблясък високо върху стената. Той извади запалката си и бързо я запали. Върху стенната лампа видя електрическо фенерче, цялото никелирано. То сигурно беше поставено за спешен случай, натисна бутона. Лъчът на лампата беше силен и той реши, че батерията беше може би нова. Той навлезе в галерията, оставяйки вляво входа на полегатия коридор и се озова след петдесетина метра пред една бронирана врата. До вратата имаше каучуков бутон, но неколкократните натискания не произведоха никакъв ефект. Объркан, той отстъпи няколко крачки, за да разгледа вратата от горе до долу на светлината на батерията. Тя беше вградена в скалата; той я натисна с всичка сила, но не успяла я поклати даже с един мили-метър. Върна се до коридора, изкачи наклона и дойде до вратата, която водеше към кабинета на Англеман, а също и към командното табло, капо му беше казала Лорели. Той натисна бутона до вратата. Чу се почти безшумно щракване и вратата се отвори навътре, хвърли поглед върху ярко осветения коридор. Помисли да тръгне по него, но се спря. Знаеше, че би могъл да стигне до командния пост, когато поиска, а сега не беше момента. По-добре щеше да бъде, ако почака посещението на Лорели довечера. Той стисна стоманената брава, затвори вратата и се върна в подземната галерия.
Понеже нямаше какво да прави, той започна да изучава внимателно стените и най-после направи откритие. Вдълбани в каменната стена на нивото на човешки поглед и на разстояние 6 метра една от друга, се забелязваха малки стоманени плочки, в центъра на които имаше по един малък бутон. Той натисна едно от тези бутончета и забеляза, че плочката се плъзна, откривайки отвор, който се отваряше върху една мебелирана като кабинет стая. В стаята нямаше никой и Дон затвори плочката. Той се приближи до следващата плочка и я отвори.
Лорели седеше на бюрото си, изглеждаше много задълбочена с молив в ръка и Дон реши, че тя чертаеше плана на подземното помещение, който беше обещала да му занесе.
Тъкмо щеше да я повика, когато чу шум, идващ зад вратата. Лорели подскочи, остави молива и набута в чекмеджето си листа хартия, върху който рисуваше.
Нетърпеливи удари се чуха върху вратата и гласът на Феликс извика:
— Отвори! Искам да говоря с теб!
— Ей сега, — каза Лорели.
Тя разкопча бързо копчетата на роклята си, разчорли косите си и отвори вратата.
— Тъкмо се преобличах.
— Откога заключваш вратата, когато се преобличаш, — каза Феликс и влезе.
— Завъртях ключа машинално.
Тя се отправи към тоалетката, седна и започна да реши косата си.
— Какво има?
Феликс седна на леглото. Той запали цигара и изпусна кълбо дим към тавана.
— Преди малко Алскони ме попита какво е станало във вилата, — каза той.
Четката за коси, която Лорели държеше, без малко не падна. Тя я остави и взе един гребен.
— Изглежда си е помислил, че това е станало доста лесно, — продължи Феликс. — Казах му, че не си имала трудности. Така ли е, а?
— Разбира се, — отговори сухо Лорели. — Разказах ти всичко онова, което се случи. Да не би случайно да искаш да ти го повторя?
— Е, значи така: парите ще бъдат в Римската банка след 4–5 дни?
— Да. Вън всеки случай така ми каза секретарката на Миклем.
Лорели престана да се реши. Тя взе дамската си чанта, извади пакет цигари и запали една. Тогава Феликс успя да забележи 25-автоматичния в дъното на чантата на младата жена.
— Е, добре, отлично, — каза той като ставаше. — Старият сигурно още се съмнява малко в теб, но аз му разказах как си се измъкнала от тази работа. Доволен съм от теб. (Той се приближи до тоалетката). Имам желание да ти купя една нова чанта, за да те възнаградя за твоята хитрост.
Той взе чантата, едва изпреварвайки жеста на Лорели, която бързо беше протегнала ръка, за да му попречи.
— Тази е изпяла песента си, — продължи той.
— Моля те, остави това! — извика Лорели е остър глас.
Феликс я погледна. Тогава тя видя бледостта, студеният му и решителен вид.