— Много си нервна (Той преобърна чантата в ръцете си). Смятам, че нещо по-модерно от крокодилска кожа ще ти подхожда добре.
Той отпори чантата и извади пистолета. Неподвижна, с широко отворени очи, Лорели го гледаше.
— Деформираш си чантата като слагаш това в нея, — продължи Феликс. Той постави чантата върху тоалетката, но задържа пистолета в дясната си ръка, с насочено в краката на Лорели дуло.
Тя седеше неподвижна, съвсем вдървена, онемяла, с ръце между коленете си.
— Хубава играчка, — продължи Феликс, обръщайки оръжието, — но причинява болка.
Той извади пълнителя, изсипа 6-те патрона в шепата си и остави пистолета върху тоалетката.
— По-безопасно е когато вътре няма нищо, не мислиш ли? — продължи той, подреждайки патроните в редица до оръжието.
Лорели следеше и най-малките му движения. Сърцето й биеше толкова силно, че тя дишаше трудно.
— Да, ще трябва да ти потърся друга чанта, — подхвана той, сядайки на леглото.
Лорели потръпна от облекчение. Един миг тя се питаше дали Феликс беше отгатнал, че ги е предала. Случката с пистолета я отклони от тази мисъл.
Известно време те мълчаха. Тя го поглеждаше с крайчеца на окото си. Той се беше облегнал назад, подпрял главата си о стената с поглед към тавана. Изражението, което се четеше върху лицето му, ускори наново сърцебиенето й.
— Аз се безпокоях досега за теб, — каза внезапно той. — Не ми се случва често да се тревожа за някого, но за теб, да.
— Не разбирам, — каза тя изведнъж. — Защо си се безпокоял?
— Смешно, нали? — продължи Феликс, без да обръща внимание на въпроса й. — Ти си единствената жена, на която съм държал. Когато те срещнах, не съм допускал, че така ще се привържа към теб. Понякога се питам дали и ти ме обичаш така, както аз теб. Прав ли съм?
Лорели прекара език по устните си, за да ги навлажни. Видът на Феликс, наелектризираната атмосфера и това странно признание, я предупреждаваха, че ще се случи нещо сериозно.
— Май си много сантиментален? — забеляза тя с малко прегракнал глас. — Любовта не се мери. Откъде искаш да знам дали те обичам повече, отколкото ти мен?
Той смачка фаса си.
— Да, може би имаш право. Но все още ме обичаш, нали?
— Да, разбира се.
Той я погледна.
— Феликс! Какво има? Защо ме гледаш така? — извика Лорели. — Какво става?
— Спомняш ли си, че искаше да избягаме в Буенос Айрес? Аз размислих. Ако решим да избягаме, откъде ще вземем пари?
Лорели го погледна слисано.
— Но ти ми каза, че няма да заминеш.
— Нямам ли право да променя мнението си? Ако можехме да намерим пари!… (Той млъкна и повдигна рамене). Ще струва скъпо да избягаме. Освен това, трябват пари за пътуването. Ще трябва да заминем със самолет. Това също струва скъпо.
— Но аз имам с какво да платя самолета, побърза да отбележи Лорели. — Спестявах. И бих могла да печеля нари, когато се махнем оттук.
Лицето на Феликс помръкна.
— Колко точно имаш?
— Половин милион лири. Ще е достатъчно да заминем и да живеем един месец, докато намерим някаква работа.
Феликс направи знак с глава, че не е съгласен.
— Не е достатъчно. Алскони ще ни потърси. Ще ни трябват много повече, за да осигурим положението си. Той навсякъде има шпиони. Ще те открият!
— Но не, ще стигнат! О! Феликс, моля те, ела с мен! (Тя се хвърли напред и удари колената си със свитите си юмруци). Трябва да дойдеш с мен!
— Би ли заминала сама, ако не дойда с теб? — попита Феликс без да я гледа.
Тишина. Тя се поколеба, после овладявайки възбудата си, каза:
— Не, разбира се, че няма да те напусна. Не бих могла да те напусна, но ти ще дойдеш с мен, нали?
Феликс стана.
— Най-после, поне получих отговор на първия си въпрос, — каза той. Сега зная колко точно ме обичаш.
— На… надявам се, — каза Лорели.
— Не си ли видяла Вили във вилата „Триони“? — попита той бавно.
Лорели остана един миг без нищо да разбира, после внезапно почувства, че забиват в тялото й ледена игла. Лицето губеше цвета си под грима; тя гледаше Феликс с уголемени от ужас очи.
— Вили? — прошепна тя. — Бил ли е във вилата?
— Разбира се, — каза Феликс. — Да не мислиш, че бих те оставил да отидеш така без никой да може да ти помогне, ако се случи нещо?
— О!
Тя се изправи с един скок като хвърляше ужасени погледи около себе си, сякаш търсеше изход да избяга.
— Вили се върна, — продължи Феликс, гледайки я в очите. — Алскони го чака. Той иска да се увери, че всичко във вилата е минало добре.
Лорели отстъпи пред втренчения му поглед.
— Глупачка! — продължи той с глас, който вече не можеше да прикрива. — Мислиш ли, че ще се измъкнеш лесно? (Той се приближи към нея, хващайки я за раменете и впивайки пръсти в кожата й). Вили е чул всичко.