Краката на Лорели се подкосиха. Ако той не я държеше тя щеше да падне. Той я домъкна до леглото и тя се отпусна върху него. Застанал пред нея със свити юмруци, той продължаваше да крещи:
— Глупачка! Искаше да ме провалиш, а? 250 хиляди долара! Наистина ли мислиш, че ще имаш тези пари?
Лорели се отмести.
— Трябваше така да постъпя! Ще ми дадат парите! Зная това! Това е единственият ни шанс да се измъкнем оттук. Парите ще бъдат наши!
— Шегата настрана!. — усмихна се Феликс. — Преди малко ти протегнах ръка за помощ, за да ми предложиш това, но ти не каза нито дума. Значи, не би могла да ме напуснеш! Смешно! Това нямаше да ти попречи да ми правиш само компания, за да избягаш в Буенос Айрес. Да избягаш? Това също ме разсмива. Ти си луда, ако си въобразяваш, че можеш да изчезнеш така; не би могла да стигнеш дори до кораба. Не би могла да излезеш дори от Сиена!
Тя се изпрани със сгърчени от ужас черти.
— Ти няма да му кажеш? Няма да ме издадеш?
Тя се свлече от леглото, хвърли се в краката му и хвана ръката му.
— Не можеш да му кажеш, Феликс! Ти казваше, че ме обичаш. Знаеш какво ще ми направи той, Феликс! Не прави тона!
Дон, който следеше сцената, беше страшно развълнуван от този отвратителен ужас.
Феликс бутна ръката й, за да се изскубне от прегръдката й и се отдалечи от нея.
— Той ме попита дали ще ти хареса да отидеш в Буенос Айрес. Иска да започне нова серия от операции там. Каза, че мисли да изпрати теб.
Лорели затвори очи:
— Значи той знае?
— Възможно е. Може би е случайност, но все пак, това показва колко е абсурден планът ти.
— Бихме могли да намерим друго място, — каза тя трескаво. — Има толкова сигурни места…
— Няма нужда да играем само, — възрази грубо Феликс. — Никъде няма да отидеш.
— Ако му кажеш, ще се самоубия. Няма да позволя на Англеман да ме докосне.
— Не играеш лошо, засмя се Феликс. — Добре, самоубий се! Да не мислиш, че ми е много зор?
Тя започна да плаче, държейки ръката си превита на леглото и главата върху другата.
Феликс запали цигара. Ръката му трепереше толкова силно, че едва държеше клечката.
— Добре, добре, достатъчно, — каза той. — Нищо няма да му кажа. Бих бил луд да сторя това за теб, но няма да му кажа нищо.
Тя вдиша поглед към него.
— Наистина ли?
— Наистина. Сега престани да плачеш.
— А Вили? Той знае всичко. Не можем да му имаме доверие. Той ще каже всичко на Алскони.
Феликс откри зъбите си в невесела усмивка.
— Я виж ти! Сама ли откри това? Е, погрижил съм се за Вили.
— Но ние не можем да му имаме доверие… започна Лорели. Но внезапно, като видя видът на Феликс, тя направи усилие да не извика.
— Погрижих се за Вили. И двамата сме затънали до гуша в калта. В момента Алскони чака Вили да му направи рапорт. Обаче Вили е в стаята си с пръснат череп. Ти понеже си много хитра кажи как ще се измъкнем?
— Убил си Вили? — прошепна Лорели, поглеждайки го уплашено.
— Какво искаш да сторя друго? Колко пари имаш в момента?
— Не зная… Не много.
Феликс взе чантата й, отвори я и изсипа съдържанието й върху тоалетката.
— Това е всичко… 5000 лири?
— Да.
— Колко имаш в банката?
— Казах ти: половин милион лири.
— Аз имам 4 милиона. С тях може би ще успеем да уредим нещо. Трябва да изчезнем, и то преди да са открили трупа на Вили. Звънът на телефона ги закова на място. Те се спогледаха.
— Обади се, — каза той.
С трепереща ръка Лорели взе слушалката.
— Господин Феликс там ли е? — понита Карлос. — Шефът иска да му каже нещо.
Лорели се обърна към Феликс с ужасен поглед.
— Алскони иска да ти говори, — каза тя, подавайки му слушалката.
През шпионката Дон беше приковал погледа си върху изпотеното лице на Феликс. Тези десет минути бяха спрели дъха му, но мозъкът му вече работеше. Той се мъчеше да предвиди промените, които този обрат на нещата рискуваше да донесе и на неговата собствена ситуация. Ако тези двамата се уплашат и избягат той щеше да бъде лишен от помощта на Лорели, а без нейното съдействие нямаше никаква надежда да избяга от сутерена.
Той погледна Феликс, който прекоси стаята и взе слушалката от треперещите ръце на Лорели.
— Чакам Вили, — каза спокойно Алскони. — Къде е?
— Аз също го чакам, — каза Феликс. — Може би е станало нещо. Ще взема колата и ще отида да видя какво се е случило.
— Нищо не е станало, увери го Алскони. — Изпратих Меното да го потърси; той ми каза, че колата е в дъното на алеята, но Вили го няма.
— Ще се кача, предложи Феликс.