— О! (Възбудата на Хари внезапно спадна). Тогава какво ще правим?
— Ще трябва да се оправя сам да намеря изхода, — каза Дон. — Колко хора ще доведе Джузепе?
— Шестима.
— Отлично! Слушай, Хари, твоята работа ще бъде да се погрижиш за четиримата пазачи и кучетата, за да имам свободно поле, когато изляза от къщата. Кучетата са опасни. Ти трябва да се справиш с тях. Сигурен съм, че няма да успееш да влезеш тук. Вратите са от стомана дебела 10 см и се командват посредством електричество. Ще се опитам да изляза тази нощ в един и половина. По това време събери твоите хора при стената. Дай ми 20 мин. и действай. Аз съм въоръжен. Ако чуеш изстрел, влез в къщата. Ако в два и четвърт не се случи нищо, значи не съм успял.
— В този случай, обеща Хари, ще ви търсим дори ако трябва да разбием къщата камък по камък.
— Не си прави илюзии, Хари, нещата са много по-сложни, отколкото си мислиш. Входът на сутерена, в който се намирам е в голямата стая, чиито прозорци гледат към терасата. Като влезеш през терасата, вратата се намира вляво. Тя не е лесна за откриване. Полицаите не са я забелязали.
— Ще я намерим, увери го Хари. — Казах на Джузепе да донесе динамит. Гарантирам, че ще успеем да достигнем до Вас.
— Остави ме първо да опитам да изляза. Ако не ме видиш в два и четвърт, действай! Сега трябва да свършвам, Хари.
— Добре, шефе и успех! — отговори Хари. — Ще бъдем там, не се безпокойте!
Дон остави слушалката. Той стана и се отправи към вратата. Но внезапно чу зад себе си гласа на Англеман:
— Не мърдайте, господин Миклем! Или ще стрелям!
Дон замръзна.
— И хвърлете оръжието си, — продължи Англеман.
Дон разтвори пръстите си и пистолета падна безшумно на килима.
Дон обърна бавно глава и погледна зад себе си.
Една част от библиотеката беше потънала в стената, оставяйки осветен отвор, в който стоеше Англеман с 38 в ръка.
ДВАНАДЕСЕТА ГЛАВА
1.
В момента, когато Хари затваряше телефона, в салона бързо влезе Мариан.
— Беше господин Миклем, заяви Хари, който се усмихна като видя, че лицето на Мариан се проясни.
— Само като Ви чух да викате, се досетих, че е той, — каза Мариан. Жив и здрав ли е, Хари? Къде е?
— Добре е, мис, но все още е в сутерена. Успял е да се снабди с пистолет и се надява, че ще може да излезе. Каза, че ще се опита тази нощ в един и половина. Той погледна часовника си. Вече е 6 и половина. Джузепе трябва да пристигне всеки момент. Ние трябва да бъдем там, готови да му помогнем.
Силната възбуда, която издаваше гласът му, привлече Шери в стаята. Обясниха му всичко и на него. Хари му повтори дума по дума разговора си с Дон.
— Ако Вили наблюдава вилата, забеляза Мариан, — възможно е той или някой друг да ни шпионират в този момент.
Хари се удари но челото.
— Имате право. Би трябвало да помисля за това. Ще отида да видя дали има някой наоколо.
— Бъдете предпазлив, Хари, — каза му загрижено Мариан. — Ще бъде по-добре, ако почакаме пристигането на Джузепе…
— Не се безпокойте за мен, — възрази Хари и се усмихна. — Ако има някой, аз ще го видя преди той да ме види. Той не трябва да ни издаде, че сме получили подкрепа.
— Ще дойда с Вас, заяви Шери.
— Това не е за Вас, протестира добродушно Хари. — Останете тук с мис Ръгби. Аз ще се погрижа за останалото.
Тлъстото лице на Шери придоби упорито изражение.
— Ще сляза до портала, — каза той. — Той може да се опита да избяга ако Ви види. Аз ще му преградя пътя.
— Не, възпротиви се Хари. — Тези хора са жестоки. Ще направите по-добре, ако ми позволите да се справя сам.
— Ще взема сабята си, заяви Шери. — Способен съм да се защитавам!
И без да даде време на Хари да отвори уста, той излезе гордо, сложи черната си плъстена шапка, взе сабята си и се отдалечи по алеята.
Хари поклати глава:
— Упорит с като магаре, — каза той, — но негова работа. Аз отивам. Той отвори чекмеджето на бюрото и взе пистолета на Дон. Вземете, госпожице. В случай, че Вили или някой от приятелите му дойдат насам. Стреляйте в краката, ако видите някой, но не затваряйте очи, когато натискате спусъка!
— Не го искам, Хари. Вземете го Вие.
— Не! — каза Хари. — Аз ще се защищавам с топа! Той показа усмихнат големите си възлести ръце.
Джакопо седеше в сянката на един гъсталак на около 60 метра от вилата. Залязващото слънце разпръскваше приятна топлина, ябълката, която той ядеше беше сладка и хрупкава.
Джакопо не обичаше нищо друго, освен да си почива някъде на сянка. Той беше най-незначителен от членовете в организацията и се гордееше с това. Нямаше никакви амбиции и в противовес на Вили, не обичаше нито богатството, нито жените, нито колите. Имаше само едно желание: животът му да протече спокойно с колкото се може по-малко работа. Той вземаше участие в дузината мъже, които Алскони използваше само за следене. Работата му се състоеше в следното нещо: да седи часове в кафенета, приемни на хотели или коли, чакайки някоя от жертвите на Алскони да се покаже. Джакопо беше роден за тази работа, тъй като с изключение на гази способност да седи с часове, без да върши нищо и без да буди подозрение, той не притежавате никакъв друг талант, с който би могъл да изкара прехраната си.