Дон протегна бързо ръка и го хвана за сакото, но беше много слаб, за да задържи подобна маса. Разбирайки, че ще потъне и той, Дон пусна Карлос и заплува криво-ляво към мястото, където Лорели, застанала до кръста във вода, му протягаше ръка. Той се задушаваше. Тя му помогна да стъпи върху едно залято стъпало и той излезе на повърхността. В момента, когато се изправяше, глух вик достигна през бронираната врата.
Хванал Лорели за ръката Дон изкачи, залитайки, стълбата, докато зад вратата се чу още един вик.
ТРИНАДЕСЕТА ГЛАВА
1.
Когато Дон, придържайки Лорели през кръста, стигна до площадката, водата стигаше до коленете. Те се залепиха и двамата до вратата.
— Ти ли си, Хари? — извика Дон.
— Да, аз, шефе! — отговори Хари. — Опитвам се да отворя вратата. Мога ли да си послужа с динамит?
— Не! — извика Дон. — Ние сме до вратата и не можем да се отдалечим. Стоим във вода и тя бързо се покачва.
— Разбрано. Ще се справя, — каза Хари. — Можете ли да издържите пет минути?
— Много са, извика Дон, докато в същия момент бързото покачване на водата го накара почти да изгуби равновесие.
— Ще се справя, повтори Хари.
Лорели се вкопчи в Дон.
— Няма да успеят, — каза тя. — Невъзможно е.
— Няма нищо невъзможно за Хари, увери я Дон, опитвайки се да бъде по-голям оптимист, отколкото беше в действителност.
Той сам не виждаше как Хари щете да ги измъкне навреме оттук.
— Дръжте се за мен и не се плашете!
Водата вече достигаше до раменете на Лорели. В мъждукащата светлина тя изглеждаше цялата пребледняла с изопнати черти.
Те чакаха. Минутите минаваха бавно. Водата се покачваше сантиметър по сантиметър.
— Все още ли сте тук, шефе? — попита неспокойно Хари.
— Да. Какво става?
— Изпратих трима от хората на Джузепе при езерото. Те ще хвърлят във въздуха тръбата, по която водата протича в сутерена. Ще се справят колкото с възможно по-бързо.
— Много добре, — каза Дон. — Браво, Хари!
— Ще се върна, добави Хари. — Потърпете още малко!
Сега водата достигаше до раменете на Дон. Той трябваше да поддържа Лорели с ръце.
— Движете ръцете и краката, — каза той. Остава ни още един метър над водата. Те ще я спрат преди да достигне тавана.
Самият той вече плуваше и я поддържаше с една ръка.
Водата все още се покачваше, но по-бавно. Дон вдигна ръка и докосна тавана. След 3–4 минути водата щеше да бъде над главите им.
— Обърнете се по гръб и потопете главата си колкото е възможно повече във водата! (Той й помогна да се задържи на повърхността). Страхувате ли се?
— Вече по-малко, а Вие?
— Мисля, че да, но това няма да ни помогне с нищо, нали?
— Феликс е мъртъв, нали?
— Да, той е мъртъв. Не мислете повече за тях.
— О! Това не ми причинява мъка. Все едно, че изобщо не е съществувал.
Слабата жълта светлина внезапно заблещука, осветявайки грапавия таван на скалата на 15-ина сантиметра от лицата им, после изгасна. Те отново останаха в мрак.
— Алскони има право на последна дума, забеляза Лорели с глас, който вече не трепереше. — Бях луда, като вярвах, че бих могла да избягам от него. Ще направя най-добре, ако потъна веднага…
— Ето идея! — каза Дон. — Ще се измъкнем! Това е като на кино. Човек винаги се спасява в последния момент!
— Сега е малко късно. Ужасно ми с студено!
Дон изчисли, че им оставаха едва няколко секунди. Той вдигна ръка, вярвайки, че ще намери тавана на няколко сантиметра от тях, но пръстите му не докоснаха нищо. Обладан от внезапна надежда, той протегна по-високо ръка и едва успя да докосне тавана.
— Мисля, че е готово, — каза той. — Водата се е понижила поне с 30 см.
— Казвате това, за да ме успокоите?
— Вдигнете ръка и сама ще се уверите.
— Наистина!
Дон застана прав във водата, кракът му докосна едно стъпало.
— Готово! Успели са! — извика той. — Имаме почва под краката си! Нали ви казах! Водата спада!
Лорели успя да застане до Дон. Тя се опря на него и заплака. До тях достигна гласът на Хари:
— Добре ли сте? Ние отклонихме водата. Сега ще се погрижим за вратата!
— Да, добре сме, извика Дон. — Как ще отворите вратата?
— Открих електрическия бутон на механизма. Ще го включа.
— Почакай още няколко минути. Почакай докато не бъдем вече във вода!
— Добре, шефе. Дайте ни знак, когато бъдете готов.
Водата вече стигаше до коленете на Дон; той чувстваше, че нивото бързо спада.
— След пет минути ще бъдем вън, — каза той на Лорели.
— Какво ще правите с мен? — попита тя, отстранявайки се от него. — Ще ме предадете ли на полицията?