— Благодаря, Шери, — каза тя.
И като се обърна към Дон, продължи:
— Не знаете какво облекчение изпитвам като знам, че Вие ще бъдете с нас тази вечер.
— Взимате всичко прекалено много присърце, заяви Дон. Забравете го!
Когато таксито я взе, Дон се върна в салона. Той довърши чашата си, изправен до прозореца със загрижено лице.
Костенурката! Сериозно ли е всичко това или е някакво заблуждение? Имали между приятелите на Гидо някой, който е способен да си прави такива ужасни шеги? Това беше малко вероятно. Някой смахнат тогава?
След моментно колебание, той се отправи към телефона и повика Уитехал 1212. Няма нищо лошо, ако попита комисаря Дик от Спешъл Бранч (специално бюро в Скотланд Ярд) дали е чувал да се говори за някакъв индивид, който се нарича Костенурката. Когато след дълго чакане се свърза с бюрото на Дик, отговориха, че комисарят е излязъл да обядва и ще се върне едва към 6 ч.
— Няма значение, — каза Дон. Не, няма какво да му предадете.
Мариан Ръгби, чернокосата красива секретарка на Дон, внезапно се появи в салона.
— Ето ви, — каза тя. — Забравихте ли, че ще обядвате със сър Робърт в 14 ч.?
— Тъкмо щях да тръгвам. Имаме ли някаква работа тази вечер, Мариан?
— Има премиера на филм. Обещахте да отидем.
— Ах, да, наистина! Телефонирайте, да кажете, че не мога. (Той се засмя.) Имам среща с един господин, който се нарича Костенурката. Това обещава да бъде по-отегчително от премиерата, нали?
2.
Висок и рус, с правилни черти, които носеха още загара на слънцето в Портофино, където Джулия и той бяха прекарали неотдавна няколко седмици, Гидо Ференчи наливаше с благочестив жест вино — 1815 г. — в издута чаша.
— Не си въобразявайте, че съм глупак, — каза той, подавайки чашата на Дон. Искате да ме убедите, че сте минавал случайно насам и сте влязъл да пиете една чаша. Джулия Ви е поканила да дойдете, за да ме пазите, нали?
Дон се усмихна.
— За чужденец говори прекрасно английски, не намирате ли? — каза той, гледайки Джулия. — Бих искал да кажа същото за моя италиански, но уви!
— Вие говорите италиански, като че ли сте роден в Италия! — възрази Джулия.
Гидо я гледаше нежно.
— И това не може да ме заблуди. Да оставим успехите на Дон в италианския, — каза той, като се отпусна в големия фотьойл с лице към Дон. — Сега, признайте си, Джулия ви е убедила да дойдете да ме закриляте, нали? Много мило от Ваша страна, че дойдохте, но не ми казвайте, че взимате тази шега като нещо сериозно. Как може това да е сериозно? Десет хиляди лири! Как мисли господин Костенурката, че ще му предам подобна сума?
Дон запали цигара.
— Не го взимам сериозно, но от друга страна има много опасни луди на свобода. Струва ми се, че този юнак е попрекалил с шегата си. Какво направихте с костенурката и бележката, които са пристигнали тази сутрин? Бих искал да хвърля един поглед.
— Нищо по-лесно. Диксон се грижи за костенурката, — каза Гидо и стана, за да позвъни. Бележката е в бюрото ми.
Докато той отваряше чекмеджето на бюрото си, Диксон, прислужникът на Гидо, влезе. С мощните си плещи и груби енергични черти, той приличаше на това, което е бил през войната: главен кормчия и сигнализатор на борда на един ескадрен миноносец.
— Донесете костенурката, помоли го Гидо. — Господин Миклем иска да я разгледа.
— Добре, господине, — каза Диксон, като поздрави почтително с глава Дон.
— Хм, къде е тази бележка? — попита Гидо, докато Диксон напускаше стаята. — Бях я сложил в това чекмедже, но сега я няма. Джулия, взела ли си я?
Младата жена стана.
— Не. Чакай да видя. Знаеш, че никога нищо не намираш…
— Ако се ожените, Дон, постарайте се да добиете славата никога нищо да не намирате, посъветва го Гидо, сядайки с усмивка. Това ще ви предотврати безкрайни и досадни търсения. Сега винаги Джулия намира нещата ми.
— Но този път нямам шанс, — каза Джулия. — Хартийката не е в бюрото. Сигурен ли си, че не си я хвърлил като първото писмо?
— Не. Сложих я в горното чекмедже, — възрази раздразнено Гидо.
Когато той ставаше, влезе Диксон.
— Извинете, господине, но да не би да сте преместили случайно костенурката?
Дон почувства атмосферата внезапно да се натоварва с електричество.
— Разбира се, че не, — възрази сухо Гидо.
— Съжалявам, господине, но тя не е в кутията.
— Може би е избягала, подсказа спокойно Дон.
— Невъзможно е, господине. Бях сложил капак на кутията. Някой го е вдигнал.
— Много добре, Диксон. Няма значение, — каза Гидо. Проверете само да не се разхожда из къщата.
— Да, господине.
И Диксон напусна стаята.