Пред будката на портиера пазачът му отвори вратата като любопитно го гледаше как маневрира, за да излезе от двора. Алскони беше доста зает с тази операция, така че не забеляза заинтересувания му вид. Когато излезе на пътя, той ускори, но разбра, че не можеше да кара без опасност с повече от 40 км в час.
Стръмният път му създаваше спънки с внезапните си завои и преди да достигне билото, той се изпоти доста и започна да се проклиня, задето се беше отървал от Меното. Часовничето показваше, че много е закъснял. Непременно трябваше да пристигне преди идването на самолета, който веднага щеше да замине след слизането на Крантор. Обаче Алскони искате да бъде на летището, когато потегли самолетът. Той знаеше, че единственият му шанс да се измъкне, беше да замине за Палермо със самолет и да се качи на яхтата си преди полицията да бъде предупредена.
Той се опита да усили до 55 км в час, но колата щеше да излезе от пътя. Ако не беше успял да натисне спирачката, щеше да се хвърли в пропастта. Псувайки между зъби, той продължи пътя без да надвишава намалената скорост.
Един час по-късно, движейки се с 30 км в час, той стигна до широкото право шосе, на което излизаше малко недалече тесния път, водещ към летището. Тогава той усили до 50 км в час. Вкопчвайки се във волана, успя да задържи тази скорост и сви надясно, за да премине в тесен път, който трябваше да следва километър и половина, преди да пристигне на летището.
Той се движеше по чакълестия път, когато забеляза в далечината светлина, която се снишаваше към земята. В същото време чу бръмченето на мотора. Натисна върху газта и щеше да излезе извън пътя. После видя късите светлини на самолета и изпсува. Самолетът излиташе и когато влизаше в летището, видя светлините му да изчезват в мрака.
Той се спря вбесен, потънал в пот. Сега ще трябва да продължи пътя си с кола до вилата. Ще се качи на „Нептун“ със закъснение от поне 24 часа. Това беше вбесяващо, но не и катастрофално. Феликс и Лорели единствени знаеха за съществуването на яхтата, обаче те бяха мъртви. Но трябва да бъде предпазлив! Полицаите не знаеха в коя посока се движи, но сигурно ще го дебнат.
В този момент Крантор се появи от мрака, носейки голям куфар и се приближи до колата.
— Сеньор Алскони? — попита той тихо.
— Мълчи бе, глупак! — изръмжа Алскони. — У теб ли са парите?
— Да.
Крантор се спря до колата, за да се опита да различи чертите на Алскони, Това беше голям момент за него.
— Отиваме в Палермо, — продължи Алскони. — Ще ти показвам пътя. Седни на волана!
Той се премести трудно, за да му отстъпи място.
— В Палермо? — учуди се Крантор. (Той отвори вратичката и седна на волана). Но това е в Сицилия, нали?
— А къде искаш да бъде, глупак? — отвърна бързо Алскони. — Бързам. Ще престанеш ли да говориш глупости и ще ме закараш ли дотам?
Крантор почервеня. Свадливият му характер не се прояви. Той запали мотора и колата излетя по изровения път с такава скорост, че Алскони облещи очи.
— Тук свий вляво, — каза той. — И после, направо.
Той се сви върху комфортната седалка и загледа право пред себе си с уморен вид, докато колата летеше, клатушкайки се по широкия път и взимаше завоите с пронизително скърцане на гумите.
Крантор се чувстваше понесен от бурния порив на мотора. Той обичаше да кара бързо. Увеличи още повече скоростта. Стрелката на километража достигна до 145 км в час.
Какво означаваше това? Защо Палермо? Какво имаше в дървените кутии, натрупани върху задната седалка? Защо трябваше спешно да отидат в Сицилия? Беше ли загазил Алскони? Свършено ли беше с Организацията?
Той хвърли един поглед върху пълния силует до себе си. Лампата от командното табло осветяваше капналото загрижено лице, уморените мигащи очи и тъмната сянка на зле избръснатите бузи. Той намираше Алскони привлекателен. След всичко, което беше чувал за него, очакваше да се намери пред някаква личност със стоманена твърдост, а не пред този пълен застаряващ човечец, който постоянно мърмореше.
Алскони почувства пронизващия поглед на Крантор върху себе си. Той го погледна на свой ред и потръпна от ужас. Каква глава! Ако беше знаел, че Крантор е бил такъв, никога не би помислил да го взима на работа при себе си. Лицето му беше също така лесно за разпознаване, както и гигантската фигура на Карлос. Ако човек го види един път, никога не би могъл да го забрави! Но това магаре знаеше да кара. Ако продължаваха с тази скорост щяха да пристигнат в Неапол преди да е настъпило утрото!
Той се обърна леко върху седалката.
— След малко ще излезем на неравния път, който води за Сиена, — каза той. — Трябва да намалиш скоростта, но не много. Искам да стигна в Палермо колкото е възможно по-бързо.