— Ами ако реша да направя нещо по прищявка?
— Например?
— Знам ли. Да речем, да напусна работа.
— В такъв случай изборът ви пак ще се основава на стара информация. Знаете, че се представяте добре и можете да си намерите друга работа, уверена сте, че сте спестили достатъчно пари, за да си осигурите самостоятелност, докато отново започнете да работите. Всички тези фактори правят решението ви съвсем не по прищявка, а доста пресметнато.
— Не съм мислила за това по този начин — заинтригувана каза Джил.
— Затова не струвате осем милиарда долара като мен — отбеляза Ониши, без да се хвали, просто регистрирайки истината.
— Попитах помощника ви дали има забранени теми за интервюто и той ме увери, че ще отговорите искрено на всички въпроси, които ви задам.
— Вярно е.
Прислужникът взе чинията с плодовете и донесе сребърен поднос със сурова риба и тънко нарязано говеждо месо. Той сложи няколко парчета в чинията на Джил, добави ориз и сервира различни видове морски водорасли.
— Вие не ядете ли, господин Ониши? — попита Джил, след като прислужникът изчезна, отново оставяйки чинията му празна.
— Стомахът и част от тънките ми черва бяха отстранени преди няколко години, след като ми поставиха диагноза рак, госпожице Цу. Боя се, че трябва да се храня интравенозно. По-късно може да опитам някои от тези деликатеси, но не мога да ги преглътна. Уверявам ви, че гледката не е приятна.
Джил беше благодарна, че Ониши не сподели повече подробности.
— Знам биографията ви в общи линии, господин Ониши — започна официалното интервю Джил. — Роден сте в Осака, но родителите ви са имигрирали в Съединените щати с двете ви по-големи сестри, когато сте били бебе. Баща ви е бил инженер-химик и е работел в Сан Диего.
— Точно така — прекъсна я Ониши. — Всички членове на семейството ми загинаха през Втората световна война, когато Рузвелт затвори всички етнически японци. Сестрите ми умряха от коремен тиф, бяха девойчета. Майка ми почина скоро след това от същата болест. В деня, в който отне живота си, баща ми каза никога да не ги забравям. Тогава бях седемнайсетгодишен.
— Имали сте чичо, който ви е станал настойник?
— Да. Името му беше Гуичи Генда.
— Ако съм прочела правилно — продължи Джил, прелиствайки записките си, — той е бил освободен от лагер за интернирани през януари 1943 година, арестуван седмица по-късно, пуснат отново след края на войната и е прекарал остатъка от живота си в затвори по различни обвинения.
— Да, чичо ми притежаваше непоклатими убеждения по въпроса за Америка и отношението й към нашия народ по време на войната и след това и често водеше бурни кампании срещу политиката й. Три пъти бе обвинен в подстрекателство към бунтове и два пъти осъден. Гуичи Генда несъмнено беше най-влиятелният човек в живота ми.
— В какъв смисъл?
— Главно с идеите си за расите.
— И какви са те? — попита Джил и се приготви да слуша внимателно. Тя знаеше, че това е най-важната част от интервюто.
— Вие сте журналист и сигурно са ви известни възгледите ми.
— Знам, че почти всяка социална прослойка в Съединените щати ви нарича расист. А политиката ви за назначаване на служители прилича на нацистките закони за расово прочистване.
Ониши се засмя и пронизителният звук стресна Джил.
— Поради липса на по-подходяща дума, бих казал, че сте много наивна, госпожице Цу. Няма расизъм. Според антрополозите на земята съществуват четири раси — азиатци, негри, индоевропейци и аборигени. Но въпреки това между стотици групи има напрежение и конфликти. Прав ли съм? — Той продължи, без да изчака отговор. — Ако расата е мотивиращият фактор, както вие от медиите намеквате, защо между народите на Африка има толкова много раздори? Защо в Англия и Ирландия се извършват бомбени атентати? Защо нацистите убиха в газови камери шест милиона евреи? Отговорът не е расизъм, а междуплеменна ненавист. Може и да има само четири раси, но съществуват стотици, може би хиляди племена. Много от тях са запазили имената си, например апачи или зулуси. Но мнозинството вече нямат отличителни имена — белите англосаксонци в Америка, северноирландските протестанти и, да речем, висшата класа в Бразилия. Всяка прослойка се бори да запази целостта си. Французите и германците са различни племена в културно и религиозно отношение, но въпреки това принадлежат към индоевропейската раса. Има само едно обяснение за четирите войни, които са водили от средата на XIX век — междуплеменна омраза, потребността да защитят и гарантират приемствеността и оцеляването на племето си. Фактът, че конфликтите между расите запълват новините, не означава, че те са най-обичайните. До края на живота си ще отричам, че съм расист. Расите не ме интересуват. Аз съм привърженик на сплотеността в племето. И ме е грижа единствено за моето племе, японците. В основата си племената представляват разширени семейства, затова когато назначавам на висок пост някой японец, аз просто помагам на родственик. Това не е по-различно от фамилния бизнес, който се предава от баща на син, обичайна практика в целия свят. Водил съм почти триста съдебни дела, отстоявайки правото си да назначавам на работа и да повишавам в длъжност когото поискам, и до днес никой не е успял да ми го отрече.