— Казах ти, че нямаме достатъчно гориво да се върнем в Хавай.
— Няма значение. Все някой ще се досети, че сме тук. — Мърсър не искаше да му каже, че ако морските пехотинци не успеят да стигнат до Пърл Харбър, президентът ще заповяда ядрен удар срещу вулкана само след три часа.
— Знаеш ли, че си откачен?
— Това е главната причина да не мога да си направя застраховка „Живот“.
Бръмченето на моторите намаля и перките превърнаха океанската вода в солена мъгла, когато Райс спусна хеликоптера. Мърсър чакаше на отворената врата, като се потеше в неопреновия костюм. На гърба му бяха прикрепени две кислородни бутилки. Около кръста си носеше непромокаема чанта, съдържаща някои вещи от екипировката на командосите. На десния му прасец бе завързан нож. Докато се приготвяше, той се опитваше да си спомни всичко, на което Страшилището го бе научил за гмуркането преди много години в наводнената мина край Ню Йорк.
Щом коремът на хеликоптера докосна бурното море, Мърсър захапа шнорхела, пое глътка хладен въздух и скочи.
Водата беше по-топла, отколкото очакваше. Той погледна компаса на китката си, за да се ориентира, и заплува към „Джон Дори“.
Мърсър бе направил две съдбоносни предположения, докато скачаше от хеликоптера. Първото беше, че корабът, който радарът бе засякъл, е „Джон Дори“. Имаше вероятност плавателният съд пред него да е друг. Второто се отнасяше за корпуса на съветската подводница. Ако между подводната лодка и фалшивите прегради на товарния кораб нямаше пролука, той нямаше да има достъп до плавателния съд. Ако грешеше и в двете си предположения, Мърсър щеше да бъде мъртъв много преди руската ракета да се взриви.
След като плува няколко минути, той усети вибрации във водата — бръмчащите мотори на голям кораб.
Издигна се на повърхността и в дъждовната нощ видя сигналните светлини на товарен съд на около двеста метра отпред.
Отново се гмурна и упорито продължи да плува към „Джон Дори“. Краката го заболяха, дишането му се учести.
Звукът на витлата на кораба се усили, но той остана скрит в мрака. Мърсър се поколеба дали да запали водолазното фенерче от страх да не го види някой на палубата, но накрая реши да рискува.
Носът на „Джон Дори“ беше на не повече от три-четири метра и се приближаваше със скорост осем възела. Мърсър се гмурна надълбоко, но реакцията му закъсня със секунда. Стоманените плоскости на носа охлузиха тялото му и разкъсаха дебелата гума на неопреновия костюм. Грапавата кора от морски жълъди остърга кожата му като хиляди малки ножове.
Изкрещя от болка и усети, че губи съзнание, но успя да се съвземе. Разполагаше само с няколко секунди да намери за какво да се хване, преди плавателният съд да го подмине.
Вдигна фенерчето и видя гладката извивка на корпуса на подводницата. Между силуета на товарния кораб и подводната лодка имаше пространство. Мърсър се провря през пролуката.
Подаде глава над повърхността, изплю шнорхела и вдъхна топлия влажен въздух. Водата в широкия един метър отвор се пенеше във водовъртеж, който го понесе заедно с кораба.
Мърсър знаеше, че няма време за губене, затова не погледна часовника. Беше сигурен, че подводницата заема позиция, за да изстреля ракетата, и незабавно се залови за работа. Прикрепи към корпуса магнитните мини, които бе взел от запасите на морските пехотинци, настрои таймерите и ги активира.
После започна да се катери по стоманените обръчи между фалшивия товарен кораб и подводницата. Изкачването беше мъчително заради наранените му ребра и водолазната екипировка на гърба му. Искаше му се да я захвърли, но се нуждаеше от нея, ако смяташе да избяга заедно с Валерий Бородин. Стигна до върха и погледна часовника си. До изстрелването на ракетата оставаха четири минути.
„По дяволите.“
Грапавите стоманени обръчи бяха ожулили ръцете му. Кръвта от раните капеше по палубата пред купола на подводницата. Празната надстройка на товарния кораб се извисяваше на десетина метра над главата му. Подобното на пещера пространство отекваше от съскането на водата, минаваща покрай корпуса и въртящите се витла. Въздухът миришеше на дизелово гориво и солени вълни. Мърсър безшумно пусна в ъгъла водолазната екипировка и плавниците.
Оставаха две минути.
Той се качи по стълбата на купола и чу приглушени гласове. Езикът несъмнено беше руски.
Мърсър подаде глава през люка и се усмихна дружелюбно на двамата стъписани офицери в купола.