— Заведете ме при командира си — ухили се той. Изтощението и адреналинът го бяха замаяли и заместваха смелостта.
Офицерите мигновено извадиха пистолети. Единият извика нещо на останалите в подводницата. Подканван от груби жестове с дулата на пистолетите, Мърсър слезе в руската подводница.
Стигна до края на стълбата и огледа командния пункт. Съдейки по учудените изражения и липсата на движение, той правилно предположи, че за момента изстрелването е преустановено.
— Здравейте. Казвам се Барни Къл6. — Мърсър протегна ръка, но никой не я пое. — Предлагам намаление за изстъргване на корпуси и се питах дали се нуждаете от услугите ми.
Капитан Звенков пристъпи напред. Лицето му беше намръщено.
— Кой си ти? — английският му имаше силен акцент, но беше разбираем.
— Всъщност съм Сам О. Вар, местният представител на вашата компания „Ресторанти и спални вагони“. Желаете ли блини?
Звенков каза нещо, което на всеки език би прозвучало като: „Разкарайте го оттук и го затворете.“
Двама въоръжени войници изблъскаха Мърсър от командния пункт.
— Не мислете, че грубият натиск ще ме накара да намаля цените — извика през рамо той.
Мърсър би продължил да се шегува, но дъхът му секна от пистолета, който забиха в бъбрека му.
Пазачите съблякоха неопреновия му костюм и го претърсиха, а после единият отключи малка каюта и бутна Мърсър вътре. Люкът се затръшна зад него, но войникът не го заключи.
На едно от леглата в спартански обзаведеното помещение седеше мъж, няколко години по-млад от Мърсър и много по-красив. Мърсър правилно предположи, че това е Валерий Бородин. Бородин му каза нещо на руски.
— Съжалявам, но не говоря този език.
Лицето на Валерий пребледня, като чу английска реч.
— Ти не си член на екипажа. Кой си ти?
— Филип Мърсър, човекът, на когото изпрати телеграмата.
— Кой? — Валерий присви очи от изненада.
— Филип Мърсър. Ти ми изпрати телеграма във Вашингтон и ме предупреди за опасността, която заплашва Тиш Талбът.
— Тиш ли те е изпратила? — Валерий се изправи.
— Не, ти ме повика. — Мърсър също започна да се обърква.
— Не знам кой си, но познаваш Тиш, така ли?
— Не си ли ми изпращал телеграма от името на бащата на Тиш?
— Не.
— След като уреди да я спасят от „Океански търсач“?
— Не.
— Тогава кой е бил, по дяволите? — измърмори Мърсър. — Няма значение. Дошъл съм да те измъкна от тази тенекиена консерва.
— Тиш ли те помоли да дойдеш?
— Не съвсем, но тя е в безопасност и те чака във Вашингтон.
— Няма начин да избягаме. Намираме се на стотици мили от Хавай.
— След трийсет секунди тази подводница ще бъде надупчена като решето. Чака ни хеликоптер, затова не се притеснявай. Къде е баща ти?
— Почина преди два дни от сърдечен удар.
— Не очаквай да ти поднеса съболезнования, защото е причинил много страдания.
Мърсър погледна часовника си, вдигна дясната си ръка и започна да свива пръсти, отброявайки секундите. Когато останаха два изправени пръста, няколко експлозии разтърсиха „Джон Дори“. Дежурните светлини примигнаха и после угаснаха. Заблестя една-единствена бяла крушка, когато се включи аварийната система. Сред воя на сирените и виковете на мъжете Мърсър усети, че в плавателния съд прониква вода. Той пъхна ръка в предната част на панталона си, без да обръща внимание на втрещения Валерий.
Претърсвачите рядко проверяваха пространството между скротума и ануса. Мърсър докосна пистолета „Деринджър“, скрит там с помощта на бандаж, и благодари на Бога, че страхът от хомосексуалисти е завладял и руснаците. Оръжието беше любимото на комарджиите по речните кораби през XIX век заради малкия си размер и беше подарък от дядо му отпреди много години. Оттогава Мърсър го държеше в бюрото си.
Той извади малкия пистолет. Макар че беше калибър двайсет и две, „оръжието“ бе заредено с издълбани патрони с кухи върхове, пълни с живак. Беше безполезно от разстояние повече от три метра, но отблизо бе смъртоносно.
— Идваш ли? — попита Мърсър.
Подводницата се накланяше.
Валерий грабна евтино куфарче от леглото.
— Да, с теб съм.
Двамата излязоха в главния коридор. Валерий притискаше куфарчето до гърдите като майка бебето си. По коридора тичаха паникьосани моряци и офицери, които не обръщаха внимание на нищо. Мърсър и Валерий се смесиха с потока от хора, бягащи към най-близкия люк.