— Някои съзират в това опит за отцепване — отбеляза Джил, имайки предвид речта на президента предишната вечер.
— Да — усмихна се Ониши, но черните му очи останаха безизразни. — Интервюто приключи, госпожице Цу. Трябва да си тръгвате.
Джил се стресна от безцеремонното отпращане, но знаеше, че не трябва да възразява. Тя прибра писалката и тефтерчето в чантата си и стана.
— Благодаря, че ми отделихте от времето си, господин Ониши — каза Джил.
— Питам се — разсеяно добави старецът, — коя половина ви кара да се чувствате неудобно — китайската или японската, която позволява на китайската да й влияе?
По-късно, когато си припомняше разговора, Джил се изненада колко бързо отговорът се бе изплъзнал от устата й.
— Китайската. Тази половина ми е дала търпението да понасям всички откачалки, които срещам, докато изпълнявам служебните си задължения.
Единственият спомен от излизането й от къщата беше ехото на токчетата й в мраморното фоайе, докато вървеше към външната врата.
— Освен че е физически очарователна, какво друго мислиш за госпожица Цу? — попита Ониши, след като вратите на асансьора се затвориха.
От сенките на коридора излезе тъмен силует, който безшумно се приближи до току-що освободения стол и седна с лекотата на хищник.
— Смятам, че тя е опасна.
— Ти си боец, Кенджи. Госпожица Цу е само глас сред вятъра. Ще съобщи онова, за което пишат всички останали журналисти, някакво изобличително предаване, съставено от полуистини и преувеличения, което ще се изгуби в морето от пикантни репортажи за убийства и бейзболните резултати.
— Въпреки това.
— Нищо няма да стане. Влиятелните хора в тази страна няма да проявят интерес към предаването й. Кметът и аз ще им създадем толкова емоции, че интервюто й няма да има никакво значение.
— Ти и Дейвид Такамора може би създавате ситуация, която няма да можете да овладеете и като не е свързана с истинската ни цел.
— Говориш като лакея на Иван Кериков — обвини го Ониши.
Черните очи на Кенджи станаха безизразни.
— Нямам предвид това. Но съм поел пред него отговорност, която ти излагаш на риск, като финансираш младежките банди и разговаряш с репортери като Джил Цу.
— Работиш при мен от малък, Кенджи. Познаваш естеството само на един господар. Аз, от друга страна, познавам много — преди всичко съвестта си, а сега и онази свиня Кериков. Знам как да служа и на двамата. Кериков ще получи безценната си концесия, но само на цената, която аз поискам.
— Бунтът напредва твърде бързо. Това не влиза в споразумението ти с него.
— Но е част от моя план и това е всичко, което трябва да знаеш. — Категоричният тон на Ониши укроти помощника му. — Питам се за лоялността ти, Кенджи. Вече не се държиш като мой Хачико.
Ониши имаше предвид кучето Хачико — известен японски домашен любимец от двайсетте години на XX век. Всеки следобед то чакало на гарата стопанина си да се върне от работа. Един ден стопанинът починал на бюрото си в университета в Токио. Вярното куче продължило да отива на перона в течение на десет години и да чака стопанина си, който така и не се върнал. Името Хачико се бе превърнало в синоним на лоялност в Япония.
— Преди два дни изчезна за една нощ, без да ми се обадиш — добави Ониши, — а сега поставяш под съмнение заповедите ми. Избий си от главата Джил Цу и се съсредоточи върху другите си задължения. Довечера ще започнем с бомбените атентати. Няма да е нищо сериозно, а само малка демонстрация на сила, насочена към онези, които се противопоставят на законопроекта.
Кенджи стана. Тялото му плавно се вдигна от стола, сякаш бе направено от живак, но в същото време мускулите му бяха стегнати и твърди като на истински експерт по бойни изкуства.
— Ще се погрижа лично.
Той тръгна безшумно по терасата и щом се скри от погледа на Ониши, раболепието му се изпари и чертите на красивото му лице се изостриха.
— Нямаш представа с кого и с какво имаш работа, слабоумен стар тъпако — измърмори Кенджи и отиде в кабинета си, за да се погрижи Джил Цу да не излъчи предаването си за Такахиро Ониши.
Джил нервно прокара пръсти през гъстите си коси, сви устни и дълбоко въздъхна. Тя бе вдигнала дългите си крака на контролното табло в монтажното студио, без да обръща внимание на факта, че бикините й представляват гледка, с която техникът ще се хвали цяла седмица.