Мърсър го бутна вътре и погледна през рамо. Спасителната лодка беше само на двайсетина метра от тях и бързо се приближаваше. Той разбра, че няма да успее да се качи в хеликоптера и руснаците ще го настигнат.
— Кажи на пилота да излети — извика той и се пусна от хеликоптера.
Мърсър не видя Валерий и предположи, че руснакът е изгубил съзнание, когато се е качил на борда. Но грешеше.
Валерий се появи на вратата. В ръцете си държеше картечен пистолет. Изстреля дълъг, смъртоносен откос към спасителната лодка. Свистене на куршуми и викове раздраха нощта. Когато пълнителят свърши, Валерий протегна оръжието към Мърсър.
Мърсър сграбчи дулото и се изтегли в хеликоптера. Валерий му подаде ръка и го издърпа вътре. Мърсър не губи време дори да си поеме дъх, грабна слушалките и микрофона и изхриптя:
— Давай, Еди. Давай, по дяволите.
Едва когато „Сикорски“ се издигна над водата и се отправи към Хавай, Мърсър се отпусна на пода. Очите му бяха изцъклени, а белите дробове се свиваха конвулсивно. Валерий седна до него, капнал от умора и изтощен от свръхдозата адреналин.
— Баща ми каза, че преди години е гледал как стрелят по спасителна лодка, пълна с хора. Мъжете загинали за славата на Русия, макар че не били руснаци. Ето че аз направих същото. За какво?
— Поради най-добрата причина от всички — задъхано отговори Мърсър. — Да си спасиш задника.
Той стана и залитайки се приближи до отворената врата на товарното отделение. Вятърът навяваше вътре дъжд. Затвори вратата и се върна при Валерий.
— Кажи ми, сигурен ли си, че не си изпратил онази телеграма?
— Категорично.
— Странно — отбеляза Мърсър и изгуби съзнание.
Арлингтън, Вирджиния
Мърсър седеше в задното ъглово сепаре в „При Дребосъка“ и бавно въртеше между пръстите си чашата с водка и лимонов сок. Кубчетата лед леко потракваха. Отпи и остави чашата на издрасканата маса. Движенията му бяха плавни и обмислени. Бяха изминали три седмици, откакто Еди Райс кацна принудително в Тихия океан на стотина мили от Хавай и тялото на Мърсър още беше схванато и изранено. Счупи крака си по време на падането, а Еди получи силно мозъчно сътресение и удари лицето си. Пилотът бе приет в болницата в Пърл Харбър. Валерий Бородин се отърва без драскотина.
Мърсър се обърна и огледа помещението. Дребосъка търсеше нещо зад бара и не се виждаше. В заведението имаше още четирима-петима посетители, работници от близката транспортна фирма. През прозорците проникваше кехлибарена светлина, докато слънцето се спускаше зад мъгливия хоризонт.
Мърсър бе забил обикновено кабарче в центъра на Хавай на картата в дома си и беше се обадил на Дик Хена, за да се срещнат в „При Дребосъка“ и да обменят информация.
Пресуши остатъка от питието си и извика на Дребосъка да му донесе ново. Трите водки вече притъпяваха болката в ставите му.
Ричард Хена влезе точно когато Дребосъка слагаше чашата пред Мърсър. Беше облечен в черен костюм с вратовръзка, а очите му бяха скрити зад тъмни очила, каквито всички агенти на ФБР носеха във филмите. Мърсър се изправи бавно, като се подпря на масата.
— Виждам, че си жив и здрав, макар и не много добре. — Хена стисна ръката му и двамата седнаха.
Директорът на ФБР махна очилата си и огледа задимения бар. Изражението му изразяваше погнуса.
— Приятно местенце — иронично отбеляза той.
— Има си своето очарование — усмихна се Мърсър. — Тук пият бърбъна с бира.
— Предпочитам шотландско уиски.
— Дребосък, донеси един скоч и… — Мърсър погледна Хена.
— Чисто.
— Само скоч.
— Е, къде беше, откакто военноморските те извадиха от океана?
Експлозията, която потопи „Джон Дори“, бе засечена от сонара на борда на „Джаксънвил“, щурмовата подводница, прикрепена към бойната група на „Кити Хоук“. Тя бе плавателният съд, готов да изстреля ракета „Томахоук“ с ядрена глава към издигащия се вулкан. Подводницата бе отплавала да провери източника на експлозиите и бе открила потъващия „Сикорски“ с тримата му пътници. След едночасов спор с капитана, радиовръзка с командира на Тихоокеанския флот и накрая намесата на адмирал Морисън „Джаксънвил“ изостави мисията си и се отправи към Хавай.