— Не става, Кен — мрачно измърмори тя.
— Остави ме на мира, Джил. Занимаваме се с това вече шест часа. Едва ли ще ти дадат „Пулицър“ — каза в свое оправдание техникът с рехава брада.
— Да, но може да се издигна. Само си помисли, Кен. Ако напусна, няма да има кой да те тормози по всяко време на денонощието.
— Продължавай да носиш тези бикини, и може да ме тормозиш колкото искаш — подразни я Кен.
— Внимавай. Познавам добър адвокат по дела за сексуален тормоз. — Джил се усмихна за пръв път от един час. — Добре, хайде да го изгледаме още веднъж.
Този ден в монтажното студио беше кулминацията на триседмичната работа върху предаването за Такахиро Ониши. Джил бе започнала да издирва материали скоро след като милиардерът се бе преселил в Хавай и бе предложил законопроект 324. Тя беше трийсет и две годишна и вече бе достатъчно цинична, за да вярва в случайни съвпадения. Търсеше връзка между Ониши и Дейвид Такамора, противоречивия кмет на Хонолулу, и още по-предизвикателните му действия.
С помощта на финансовите ресурси и архивите на телевизионната станция, тя бе установила, че по време на кампанията си Такамора е купил повече време за предизборни клипове от сумите, които бе обявил, че притежава в данъчните си декларации. Само в Кей Ейч Ен Ей имаше несъответствие от близо сто хиляди долара, а Джил знаеше, че е дал също толкова и на други телевизионни канали. Откъде идваха тайните му фондове?
Липсваше и конкретно доказателство, че Ониши финансира кампанията на Такамора, но Джил беше сигурна, че случаят е такъв. Ониши притежаваше милиарди и си бе купил целия град.
Веднъж един преподавател по журналистика й каза, че само прокурорите в съдебната зала се нуждаят от доказателства. Репортерът не трябваше да доказва нищо, а само да изказва предположения и да чака саморазобличаващи оправдания. Няколко години по-късно на празненството по случай пенсионирането му един възрастен редактор й каза, че новините не се случват, а се създават.
Предаването на Джил за Ониши беше почти готово. Всъщност сутрешното интервю не беше необходимо. Тя само искаше да се запознае с него и да види с очите си какво представлява този ексцентричен човек.
Двамата с Кен изгледаха мълчаливо първата половина от предаването. Кадрите на Ониши, Дейвид Такамора и безчинстващите улични банди, нападащи белите туристи в града, се редуваха с образа на Джил в едър план, която коментираше пред сградата на Градския съвет. Когато сцените се съсредоточиха повече върху бандите, особено върху изображенията на четирима млади азиатци, биещи възрастна бяла жена, Джил взе микрофона и заговори с различен глас — не по сценария, който бе написала, а от сърцето и душата си.
— Хавай е щатът Алоа. На местния език думата означава както любов, така и сбогом, а напоследък и двете едновременно. Сбогом на любовта. Сбогом на всичко, което е символизирал нашият райски остров, откакто капитан Кук е дошъл тук преди двеста години. Сбогом на традициите, властващи на островите от заселването на първите жители хиляда и петстотин години преди това. Някога ние се сляхме в един народ — смесица от индоевропейци, полинезийци и азиатци, но днес сме разделени от съседите и приятелите си. Сега трябва само да имаш малко по-кръгли очи и по-бяла кожа, за да станеш мишена по улиците. Расовата омраза се е разраснала като злокачествено образувание, безпричинно заболяване, чието лечение изглежда невъзможно. Подстрекавана от хора като Такахиро Ониши с нашироко разпространяваните им възгледи за расова чистота и тероризирана от младежки банди, склонни към насилие, страната е разделена на два непримирими лагера — поддръжниците на законопроект 324 и онези, които се страхуват от него, така както мнозина се опасяваха от тиранията в миналото. Снощи президентът нарече законопроекта начало на отцепническо движение и вероятно има право. Последния път, когато Америка бе изправена пред подобна криза, южните щати напуснаха Съюза, защото вярваха в начина си на живот, основаващ се на убеждението, че хората от другите раси са по-нисши. Днес част от населението на Хавай смята, че има правото да контролира живота на останалите, защото във вените му тече малко повече японска кръв. Те твърдят, че техните самурайски традиции са по-висши и могат да внесат ред по улиците, ако се съгласим да живеем в система, която задушава свободата на изразяване и вярата, че всички са родени равни. Според мен това много прилича на изнудване. Докато ронин обикалят улиците, търсейки бели жертви, императорът им седи в сигурния си дом от стъкло и стомана, зад стена от омраза и фанатизъм. След пристигането му се спусна мрак, черна завеса, която изглежда никой не може или не иска да повдигне. Хотелите по плажовете, бунгалата край Даймънд Хед и туристическите корабчета са безлюдни. Хората се страхуват да идват в Хавай. Вчера разговарях с управител на хотел, който ми каза, че туристите са анулирали резервациите си за следващата година. Онези, които контролират улиците, създадоха спирала на упадък. С намаляването на броя на туристите все повече хора ще останат без работа и ще търсят сигурност при бандите, увеличавайки възможността им да тероризират. Тази сутрин президентът постави в пълна бойна готовност войската, разположена в Пърл Харбър, за да защити интересите на федералното правителство на островите. Но кой ще защити нашите интереси? Полицията на кмета Такамора не контролира бандите. Дали някога той ще поиска Националната гвардия да се намеси и да овладее положението, с което кметът вече не може да се справи? Защото кризата, пред която сме изправени в момента, е равностойна на атаката на японците през 1941 година.