Върна се в спалнята. Джил лежеше на леглото. Ръцете и бяха оковани в белезници, а устата и беше запушена с кърпа. Още беше в безсъзнание.
— Отличен репортаж, госпожице Цу — прошепна в ухото и Кенджи. — Права сте за всички обвинения. Господин Ониши финансира насилието в Хонолулу, макар и не задълго, уверявам ви.
Той се обърна към главорезите си.
Те увиха Джил в покривката на леглото и я изнесоха от дома й. Цикадите млъкнаха, докато тримата мъже вървяха през храстите към скритата си кола.
Двайсет мили по-нататък в Конгресния център на Хонолулу избухнаха бурни аплодисменти, когато на сцената застана кметът Дейвид Такамора. Дванайсет хиляди души бяха изпълнили залата. Мнозина размахваха плакати. Въздухът беше зареден с енергията на тълпата. Нейният герой вдигна ръце над главата си, изразявайки признателност за обичта.
В яркия блясък на прожекторите на телевизионния екип Такамора изглеждаше много по-красив, отколкото в действителност. Светлината и гримът скриваха пъпките на лицето му и потъмняваха гъстите му прошарени коси. Позата му беше уверена, раменете изправени, стомахът прибран. Усилието неизбежно щеше да причини болка в гърба му след речта.
Подобни дребни трикове можеха да бъдат простени на повечето мъже, прехвърлили петдесетте. В случая с Такамора щеше да бъде нужно повече от малко грим, за да скрие недостатъците в характера и морала му.
Той беше патологично амбициозен и бе избрал тъмната страна на политиката, за да спечели настоящия си пост. От самото начало на кариерата си като член на градската комисия по строителството, Такамора бе дал ясно да се разбере, че с радост ще приеме подкуп, за да помогне някой проект да бъде одобрен.
Така бе натрупал стотици хиляди долари само за няколко години и използва парите, за да се бори за кметския пост. Някои твърдяха, че дотам се е замесил в незаконни дела, че на бюрото му има нож вместо писалка. Такамора води една от най-грозните кампании за кмет в историята на американските градове. Главният му опонент, градска съветничка с отлично обществено положение, се оттегли от надпреварата, след като дъщеря и беше брутално изнасилена на излизане от нощен клуб в Хонолулу. Такамора не знаеше дали изнасилването е случайно, или е дело на някой ревностен негов поддръжник.
Беше готов да надскочи амбицията си. Такамора беше последният оратор на митинга в подкрепа на законопроект 324 и тълпата беше екзалтирана.
— Госпожи и господа — започна той, като говореше на японски и укротяваше множеството с жестове, — преди малко повече от година вие ми дадохте мандат, когато ме избрахте, за да помогна за процъфтяването на града и да създам нови работни места и сигурност в живота ви. Оттогава аз направих всичко по силите си, за да осъществя това. Но се оказах ограничен от поста, който ми поверихте. Макар че успяхме да привлечем японски компании в нашия град, държавните и федералните управници пречат на усилията ни. Когато „Хеви Индъстрис Ониши“ поиска да построи завод за компютри в Хонолулу, правителството във Вашингтон отказа да даде разрешително за внос на машините, необходими за производството. Когато аз поисках да приватизирам полицията с благословията на вас, избирателите, Върховният съд нарече това противоконституционен акт, защото можело да се смята за създаване на частна милиция. Сега искам парите от данъците ви да останат тук, в Хонолулу, вместо да потънат във федералната помийна яма, а ме наричат отцепник. Законопроект 324 не означава отцепване, а равенство. Щатът ни е в състояние да се грижи за себе си. Търгуваме повече с Япония, отколкото с Калифорния, тогава защо да нямаме правото да задържим приходите от данъците от труда си? Вече не срещаме разбиране от Вашингтон, а само неуместна намеса. Виждам как помагаме за изграждането на бутафорна система, която пропада, и казвам: „Не ни взимайте с вас.“ Докато Америка потъва в бездънна яма на престъпност и злоупотреба с наркотици, където уличните престрелки вече не са новина, трийсет процента от децата се раждат от непълнолетни момичета и социалното осигуряване се е превърнало в патерица за мързеливите, ние преуспяваме. Мислите ли, че е справедливо да плащаме за тяхната корупция?
— Не! — предизвикателно изрева екзалтираната тълпа.