Статията продължаваше, но Мърсър бе изненадан и нямаше желание да я прочете докрай. Чувството за загуба, което изпитваше предишната вечер, се изпари, изместено от радост и облекчение.
— Хари, събуди се. — Мърсър трябваше да сподели новината.
Хари се разбуди бавно, като се прозяваше, пъшкаше и се протягаше.
— Колко е часът?
— Шест и петнайсет — отговори Мърсър.
— Господи, в устата си имам такъв вкус, сякаш съм дъвкал пуловер от ангорска вълна.
Мърсър му наля чаша кафе. Хари стана, приближи се до бара, запали цигара и се прегърби на едно от високите столчета.
— Спомняш ли си Джак Талбът, за когото ти разказах, човекът, който спаси живота ми в Аляска? — Мърсър не изчака Хари да отговори и продължи. — Снощи разбрах, че дъщеря му е била на онзи кораб, който потъна в Тихия океан.
— Господи, Мърсър, много съжалявам — сериозно каза Хари. — Смятах да те питам дали си чул.
Мърсър му показа вестника и Хари прочете репортажа.
— Да ме вземат дяволите. Да кажеш нещо за късмета?
— Няма шега.
— Дали приятелят ти вече знае?
— Вероятно не е чул за инцидента, защото работи на нефтена сонда по крайбрежието на Индонезия.
Хари се вторачи за миг в Мърсър и после стана.
— Отивам си вкъщи.
Мърсър се учуди на внезапното тръгване на приятеля си, но след това продължи да чете вестника.
В 8:30 той влезе в кабинета си в Института по геология. Секретарката Дженифър Удридж опита да му се усмихне, но устата й беше пълна със сладкиш. Мърсър винаги се изумяваше от апетита й. Бюрото и вечно бе отрупано с храна и безалкохолни напитки. Въпреки това тя нямаше и петдесет килограма и фигурата й го караше да мечтае поне половината от слуховете, разнасящи се из офиса, да са верни.
— Добро утро, Дженифър. Виждам, че нищо не се е променило, докато отсъствах.
Тя преглътна с усилие и отпи от кафето си.
— Добре дошъл. Нямаш представа какво облекчение изпитах, че си в Южна Африка, а не на борда на кораба на НАОМ.
— Повярвай, аз изпитах двойно по-голямо.
Отначало Дженифър не държеше толкова много на временния си шеф. Преди два месеца, когато Мърсър започна да работи като консултант за Института, тя състави дълъг списък от неща, които ще върши и които няма да върши, и му го прочете две секунди след запознанството им. Мърсър я изслуша спокойно, без да коментира, и накрая каза:
— Добре.
— Какво искате да направя сега?
— Седнете зад бюрото си.
— И после?
— Нищо. Стойте си. Не вдигайте телефона, не пишете писма, не правете нищо.
След четирийсет минути на нервно суетене Дженифър отстъпи:
— Разбрах какво искахте да кажете и съжалявам. Консултантите тук обикновено се държат с персонала като с роби.
— Ти си ми първата секретарка и затова не знам как да се държа с теб — отговори Мърсър и искреността му бе положила основата на чудесните им служебни отношения.
— Прочете ли репортажа за спасената снощи жена? — попита той.
— Да. Фантастично, нали?
— Странното е, че я познавам, по-скоро познавам баща й — отговори Мърсър и се отправи към кабинета си. — Хайде, разкажи ми какво стана тук, докато отсъствах.
Той съблече сакото си и го остави на кожения диван, а после сложи куфарчето си на бюрото и седна на стола. Дженифър се намръщи укоризнено, окачи сакото му и се настани на стола пред бюрото му, за да му помогне да прегледа купчините листове.
Около дванайсет тя отиде да обядва, но Мърсър остана в кабинета си. Няколко минути след това на вратата тихо почука пазач от охраната.
— Вие ли сте доктор Филип Мърсър? — попита той, прочитайки името му от листа, който държеше в ръката си.
Мърсър трепна, защото не обичаше да го наричат „доктор“, и се усмихна на пазача.
— Най-после ме хванахте, че крада тоалетна хартия, а?
Мъжът го погледна озадачено и сетне разбра, че Мърсър се шегува.
— Пристигна телеграма за вас, господине. — Подаде му плик и излезе, без да добави нищо повече.
Телеграмата бе изпратена от Джакарта. Мърсър инстинктивно разбра, че подателят е Джак Талбът, и изпита лошо предчувствие, докато я отваряше.