„Тиш е в смъртна опасност. Помогни й. «Океански търсач» е потопен умишлено. Възможно най-скоро ще се опитам да се свържа с Вашингтон. Джак.“
Мърсър мигновено взе решение. Джак Талбът нямаше склонност да фантазира или да изпада в истерия. Щом пишеше, че дъщеря му е в опасност и корабът на НАОМ е потопен умишлено, Мърсър му вярваше безрезервно.
Той стана. Сивите му очи бяха неумолими и решителни, а слабото му тяло вече бе леко напрегнато в очакване на неизвестността. Мърсър грабна сакото си и тръгна към асансьора. Шест минути след прочитането на телеграмата черният му ягуар кабриолет си проправяше път през оживеното движение в центъра на града, към болницата на университета „Джордж Вашингтон“.
Медицинската сестра на рецепцията го уведоми, че Тиш е в стая 404, но посещенията са забранени. Тя добави, че стаята се охранява от агенти на ФБР.
Фактът, че единственият оцелял от корабокрушението е охраняван, придаде още достоверност на предупреждението на Джак, че дъщеря му е в опасност. В потъването на „Океански търсач“ наистина имаше нещо загадъчно.
— Е, тогава ще трябва да се откажа — рече Мърсър и се усмихна така, че медицинската сестра се изчерви. — Откъде мога да си взема кафе?
— Вдясно и нагоре по стълбите — отговори тя, приглаждайки провисналите си кестеняви коси. — Кафенето е на втория етаж.
Мърсър й благодари, приближи се до стълбището и хукна към четвъртия етаж. Неоновото осветление, боядисаните в жълто стени и миризмата на болница бяха достатъчни, за да предизвикат гадене и у най-здравия човек. След няколко минути Мърсър откри крилото, където се намираше стая 404. Двамата мускулести, късоврати мъже, които седяха пред вратата, го погледнаха като акули, забелязали ранен барбун.
— Аз съм доктор Мърсър и идвам при Тиш Талбът — спокойно изрече Мърсър и показа карта със снимката си.
Единият пазач го огледа от главата до петите и видя стетоскопа, подаващ се от джоба му. Мърсър го бе взел от стаята на сестрите, където нямаше никого. Другият агент видя емблемата на университета „Джордж Вашингтон“ на картата и забеляза, че снимката на доктор Мърсър съвпада с мъжа, застанал пред него.
— По каква работа идвате, доктор Мърсър? — Гласът на пазача беше монотонен и безизразен.
— Аз съм уролог — отговори Мърсър и потисна прозявката си. — Трябва да проверя дали има увреждания на бъбреците от продължителното обезводняване.
Агентът му направи знак да влезе. Картата наистина беше издадена от университетската болница „Джордж Вашингтон“, но свидетелстваше, че Мърсър може да бъде лекуван там според системата за здравно осигуряване. Ако я бяха разгледали по-отблизо, агентите на ФБР несъмнено щяха да си поговорят по-обстойно с него.
Мърсър погледна през рамо и видя, че единият пазач надига почти празен пакет с царевичен чипс и изсипва остатъка в устата си. Тъй като Тиш беше в опасност, Мърсър не можеше да остави тези двама кретени да се грижат за нея.
Тя седеше в леглото и четеше списание. Макар че изглеждаше изтощена от изпитанието, Тиш беше красива жена на трийсет — и колко ли? — години с късо подстригана черна коса, привлекателни червени устни и високи скули. Кожата й имаше тъмен слънчев загар, но не изглеждаше трайно увредена. Тя вдигна глава. Очите й бяха невероятно ясно сини и закачливи като на баща и.
— Госпожице Талбът, аз съм Филип Мърсър, приятел на баща ви. Всъщност му дължа живота си. Може би ви е разказвал тази история?
Усмивката й беше широка и открита.
— Чувала съм я един милион пъти, доктор Мърсър. Хубаво е, че имам приятел тук.
— Вероятно по-хубаво, отколкото предполагате — измърмори той. — Как се чувствате?
— Уморена съм и ме боли тук-там, но инак съм добре. Не знам защо ме държат тук. — В гласа й прозвуча безпокойство.
— Ако искате вярвайте, но в момента сте важна личност. Знаете ли, че сте под охрана?
— Не. Защо, по дяволите? — Тиш говореше откровено като баща си.
— Надявах се вие да ми кажете. Преди около час получих телеграма от баща ви от Джакарта. Моли ме да се погрижа за вас.
Тиш се вторачи в него.
— Той смята, че „Океански търсач“ е потопен умишлено, и ако това е истина, не сте в безопасност тук — добави Мърсър. — Бях в Южна Африка, когато се случи инцидентът, затова не знам подробности, но засега ще се доверя на баща ви и ще предположа, че животът ви е застрашен.