Мърсър сви рязко надясно и качи колата на тротоара. Пешеходците се разбягаха. Той се върна на платното почти пред Белия дом. Едното беемве се опита да го догони, но се блъсна в дебелите бетонни противотанкови прегради, които пазеха резиденцията на президента. Другата кола не можа да се измъкне от задръстването.
Мърсър спря на ъгъла на Пен и Шестнайсета улица.
— Ето портфейла ми — каза той и го даде на Тиш. — Адресът ми е написан на шофьорската книжка и вътре има достатъчно пари, за да вземеш такси.
Той извади ключа за къщата си от връзката на стартера.
— Кодът на вратата е 36-22-34. Ще дойда веднага, щом мога.
— Ще се оправиш ли? — Очите на Тиш бяха широко отворени от страх.
— Не се тревожи. Върви.
Тя кимна, изскочи от колата и мигновено се сля с потока от хора, които бяха излезли в обедна почивка.
Мърсър подкара по Шестнайсета улица, мина край хотел „Вашингтон“, върна се на Пенсилвания Авеню и погледна в огледалото за обратно виждане. Още го преследваха, затова реши, че засега Тиш е в безопасност.
Докато си проправяше път през оживеното улично движение, той отново чу непогрешимия звук на автоматично оръжие. Първите изстрели рикошираха в багажника на ягуара и пробиха задното стъкло на десетина места, а следващите спукаха задната лява гума.
Колата стана неуправляема. Воланът беше като хлъзгаво живо същество в ръцете на Мърсър. Той разбра, че ягуарът е обречен. Лудешкото криволичене на колата бързо разчисти пътя и Мърсър навлезе в отсрещното платно. Най-после спря пред входа на метрото. В далечината се разнесе вой на полицейски сирени.
Той сложи нов пълнител в пистолета, изскочи от колата и побегна надолу по ескалатора, разблъсквайки с рамо хората. Пътниците недоволстваха, докато той си проправяше път през тълпата. Пазачът в стъклената будка беше последната му грижа. Стигна до перона и се стъписа, като видя, че няма достатъчно хора, за да се скрие. Обърна се и забеляза трима мъже, които бягаха към него. Оръжията им се виждаха под саката.
Лампите на пода започнаха да мигат, показвайки, че пристига влак. Разнесе се тътен. Мърсър знаеше, че ако се качи на влака, незабавно ще бъде убит. Тези хора очевидно не изпитваха угризения да разстрелват на публично място.
Шумът стана оглушителен и влакът изскочи от тунела. Спирачките изсвириха. Преследвачите на Мърсър бяха само на двайсетина метра и единият бръкна в сакото, за да извади оръжието си. Мърсър имаше само една възможност за бягство и се възползва, без да се замисля. Той хукна към края на платформата и скочи на два метра пред идващото влакче.
Машинистът натисна свирката и удари спирачки, но Мърсър не забеляза това. Беше се съсредоточил в триметровия скок. Ако скочеше твърде далеч, щеше да се приземи на релсата, по която минаваше електричество, да изгори и да спести труда на нападателите.
Приземи се на ниската платформа между двете релси. Тялото му политна напред от инерцията и той с изумление видя, че от отсрещната страна към него се приближава друг влак. Мърсър размаха ръце, опитвайки се да запази равновесие, и почти успя.
Влакът го блъсна по рамото. Мърсър полетя назад и се удари в първия. Лежа на земята една-две минути, опитвайки да се съвземе. Накрая се изправи и без да обръща внимание на стъписаните лица на пътниците, долепи гръб до единия вагон и подпря краката си на другия, за да се изкатери на покрива на мотрисата. Сред виковете и полицейските свирки, отекващи в станцията, той чу, че вратите се затварят.
Разнесе се изстрел и куршумът рикошира в покрива до главата му. Мърсър се претърколи по гръб, насочи пистолета си към убиеца, който стоеше на пешеходния мост между релсите, и стреля. В същия миг влакът потегли. Куршумът разби бетона далеч вляво от мишената. Мъжът стреля отново. Мърсър се претърколи на покрива и избегна куршума.
След миг мотрисата се насочи към моста. Мърсър видя убиеца през еднометровата пролука и натисна спусъка. Човекът падна и вагонът влезе в тъмния тунел.
Пътуването в мрака беше кошмарно. Мърсър имаше чувството, че влакът се движи с шеметна скорост. Крепеше се едва-едва на покрива и се страхуваше, че ще бъде размазан в ниския таван на тунела. Шумът и вибрациите бяха влудяващи, но той се държеше здраво и стискаше челюсти.
След няколко минути, които му се сториха цяла вечност, мотрисата се приближи до следващата станция. Мърсър се придвижи напред и стигна до пешеходния мост. На спирката несъмнено щеше да има резервен екип. Бяха го хванали в капан.