Чакането на станцията се проточи, докато пътниците слизаха и се качваха. Мърсър се уплаши, че влакът ще бъде задържан заради трупа, който бе оставил на предишната спирка. Но след миг чу камбанен звън и вратите се затвориха. Мотрисата потегли и след секунда Мърсър видя друг стрелец, застанал на пешеходния мост.
Той вдигна пистолета си и се прицели точно когато мъжът насочи беретата си към него. Нито един от двамата нямаше време да стреля, преди Мърсър да изчезне в тъмния тунел. Вдигнатата му ръка се удари в бетонната стена. Пръстите му се разтвориха и оръжието се изплъзна. Пистолетът изтрака два пъти на покрива и падна в мрака.
Мърсър се претърколи по корем и прокле болката и глупостта си. Сега нямаше оръжие, а трябваше да се справи с неизвестен брой врагове.
Докато влакчето се движеше на юг от паметника на Джеферсън, той осъзна, че има възможност да избяга, когато пресичат река Потомак. Нямаше друг избор. Щом мотрисата се показа на дневната светлина, Мърсър седна и събу обувките си. Влакчето пое по моста над бавно течащата река, като дрънчеше и тракаше — досущ стар парен локомотив. Мърсър се изправи и силната въздушна струя развя сакото му. Той го съблече, погледна сапфирената вода долу и скочи.
Разтърсващите вибрации на мотрисата заглъхнаха, докато летеше към реката, и за миг всичко утихна с изключение на вятъра в ушите му. Падането в мътната вода едва не го накара да загуби съзнание, но студът бързо го съживи. Мърсър се намираше дълбоко под повърхността на реката и изплуването нагоре беше мъчително.
Най-после той излезе на повърхността и изкашля водата от белите си дробове. Погледна към моста, но влакчето вече бе отминало.
След двайсетина изтощителни минути той се измъкна на брега.
— Добре дошъл във Вирджиния — изхриптя Мърсър.
Тихия океан
Модерната ядрена подводница представлява оптимална платформа за събиране на важни разузнавателни данни. Със способността си да остава под водата дълго време и абсолютната си безшумност тя може да остане близо до неприятелски бряг в продължение на седмици или дори месеци, без да бъде разкрита.
Подводницата, която дебнеше на двеста мили северозападно от Хавай, беше там от седем месеца и с изключение на един незначителен инцидент, нито веднъж не бе забелязана. До края на патрула оставаха още седмица-две, затова бойният дух, който бе спаднал, най-после отново се повдигаше.
Членовете на екипажа, предимно северняци, вече не се подиграваха на силния грузински акцент на капитана. Пререканията, които се бяха превърнали във всекидневие дори за този изключително дисциплиниран екипаж, бяха престанали. Мъжете знаеха, че скоро ще усетят топлината на слънцето, ще вдъхнат чист въздух и отново ще бъдат със семействата си.
Капитанът, сериозен човек на петдесет и пет години със сурово лице, бавно огледа командния пункт. Червените дежурни лампи озаряваха лицата на хората му, докато ъглите на помещението тънеха в мрак. И той очакваше с нетърпение да се прибере вкъщи. Макар че бе загубил съпругата си преди много години, капитанът имаше дъщеря, която щеше да роди първото му внуче в негово отсъствие.
Той се запита дали ще бъде момче, или момиче. И ако бъдеше момче, дали тя щеше да го кръсти на него, или на онзи идиот, съпруга си.
— Капитане, контактът е на 2-0-5 градуса, разстояние петнайсет мили — съобщи операторът на сонара.
Мостикът се зареди с енергия от очакване. Очите на всички бяха приковани в капитана. Той погледна часовника си и реши, че това е корабът, който чакат.
— Сонара, идентифицирай сигнатурата на целта, моля — спокойно нареди капитанът.
— Твърде е далеч, господин капитан. Трябва да изчакаме. Разстояние тринайсет мили. Скорост тринайсет възела.
Капитанът взе микрофона.
— Торпедното отделение, напълнете цистерните без първата и втората, но не отваряйте външните люкове.
Макар че беше на мостика и на трийсет метра от торпедното отделение, капитанът чу как водата изпълва цистерните. Само се надяваше, че наоколо няма друг, който да чуе същото.
— Сонара, можеш ли вече да идентифицираш сигнатурата?
— Да, господин капитан.
Скъпият акустичен компютър на борда анализираше звуците на приближаващия се кораб и дигитално изчистваше стържещото въртене на витлото му, триенето на вълните в корпуса и шума на морето.
— Засякохме целта. Сигналът е силен. Повтарям, корабът е наш.