Ултразвуковият генератор излъчи през водата сигнал, предназначен да бъде засечен само от онези, които го очакваха. Това беше сигналът, който компютърът търсеше и капитанът чакаше.
Той отново взе микрофона.
— Торпедното отделение, отбой.
— По дяволите! — извика операторът на сонара и махна слушалките.
— Какво има? — попита капитанът.
От ушите на човека течаха тънки струйки кръв. Той говореше неестествено високо.
— Отново подводна експлозия, сър. По-силна от другите.
— Свободен си — каза капитанът.
Чувствителната сонарна апаратура имаше авариен акустичен буфер, за да предпазва ушите на хората, които работеха с нея, но въпреки това четиримата му най-добри оператори страдаха от трайно увреждане на слуха, дължащо се на неспособността на буфера да ги защити от подводните експлозии наоколо. Уредът не бе направен за подобна употреба. Нито хората.
Арлингтън, Вирджиния
Мърсър потупа по рамото шофьора на таксито и му даде двайсет долара.
— Задръжте рестото. Съжалявам за седалката.
Седалката на жълтия форд и костюмът на Мърсър бяха мокри. Той слезе от колата и тръгна към къщата си.
Външната врата беше отключена. Мърсър влезе и въздъхна дълбоко. Прибирането му у дома бе продължило почти час и половина, след като се бе измъкнал от реката близо до сградата на Пентагона. Той бе изцедил водата от дрехите си зад един изоставен стар автобус и после се бе обадил на приятел от полицията на метрото.
Приятелят обеща, че надупченият от куршуми ягуар на Мърсър ще бъде закаран в гараж в Анакостия, а не на големия паркинг за конфискувани коли в града. Освен това той увери Мърсър, че докладът за колата ще „изчезне“ поне за две денонощия. Щяха да минат няколко дни, докато откриеха Мърсър по съсипаната му кола.
Той не разполагаше с много време, за да разсъждава какво се бе случило и защо.
Чу звука на телевизора и разбра, че Тиш Талбът е в къщата. Качи се по старинното стълбище. Тиш спеше в бара. Беше се изтегнала на дивана, но се събуди бавно и се протегна.
— Как се чувстваш? — попита Мърсър и отиде да си налее питие.
— Не съм сигурна — отговори Тиш и после забеляза мокрите му дрехи. — Господи, добре ли си?
— Да речем, че не съм готов да го направя отново. — Мърсър извади две бири от стария хладилник и ги отвори.
— Не, благодаря. Позволих си да отворя бутилка вино. — Тя посочи пълната до половината чаша на масичката за кафе.
— И без това не ти предлагах бира. — Мърсър надигна първото шише и изпи съдържанието на седем големи глътки. — Искам да се изкъпя и да се преоблека. Ще се върна след няколко минути.
След десет минути той дойде облечен в джинси и блуза с надпис „Питсбърг Пенгуинс“. Тиш бе сгънала одеялото и седеше на бара.
— Къщата ти е прекрасна. Аз направих грешката да предпочета привлекателното пред практичното, когато купих бунгало в Сан Диего. Цялото ми жилище е по-малко от тази стая.
— Някой ден най-после ще призная, че живея тук, и ще обзаведа помещенията.
— Забелязах липса на умения за обзавеждане — топло се усмихна Тиш. — Господи, ръката ти!
Мърсър погледна дясната си ръка. Кожата беше охлузена. Бе се опитал да я превърже в банята, но не бе успял, и раната се бе отворила. Болеше го и кървеше, но не беше сериозна. Мърсър взе чиста хавлия, но Тиш я грабна от ръцете му.
— Остави на мен — каза тя и започна да попива кръвта от раната.
Ахна, когато докосна ръката му, бавно я обърна и я разгледа съсредоточено.
Ръцете му бяха оформени от труда и болката. Дланите бяха загрубяли и мазолести, а горната им страна бе осеяна с белезникави белези. Ноктите му бяха грижливо поддържани, макар че единият бе напукан чак до кожата. Но въпреки нараняванията, пръстите му бяха дълги и хубави. Тиш пусна ръката му и го погледна в очите.
— Изкарвам си прехраната с физически труд и това са инструментите ми — усмихна се Мърсър.
— Тогава предполагам, че това охлузване не те безпокои много.
— Безпокои ме, по дяволите, но няма да го призная.
Тя отмести поглед встрани и когато заговори, гласът и беше сериозен.
— Искам да ти благодаря, че спаси живота ми. Господи, колко банално прозвуча.
— Това е най-малкото, което мога да направя, след като баща ти спаси моя живот навремето. Как е Джак?