— Татко ми почина преди около година. Не знаеше ли?
Лицето му пребледня.
— Щях да ти го кажа в болницата, но онзи мъж влезе в стаята — добави тя.
— Как?
— Загина на нефтена платформа край Индонезия. Преобърнала се от силен тайфун.
Мърсър се вцепени и се наложи да се подпре на бара, за да не падне. Без да пророни дума, той изтича в спалнята си и след минута се върна, като държеше телеграмата, изпратена от Джак Талбът. Мърсър я подаде на Тиш. В първия миг тя сякаш се страхуваше да я докосне, но после я взе и бързо я прочете.
— Нищо не разбирам — озадачи се тя, поглеждайки Мърсър.
— И аз. Но някой иска да ме забърка в тази история, за каквото и да става дума. А ти наистина си в опасност. — Той изпи бирата и извади още една от хладилника. — В болницата каза, че нямаш представа защо те охраняват, нито защо баща ти или онзи, който е изпратил телеграмата, смята, че си в опасност.
— Да. Аз съм морски биолог. Кой би искал да ме убие? И между другото, как разбра, че мъжът, който влезе в стаята ми, не е лекар?
— Първо, той каза, че е уролог. Аз казах същото на пазачите от ФБР. Единият от тях трябваше да дойде да провери документите ми. Освен това никой лекар не обикаля болницата с улични обувки, при това груби като неговите. — Мърсър сви рамене. — А що се отнася до това защо някой иска да те убие, ще трябва да разберем. Очевидно е, че тази история е свързана с последното пътуване на „Океански търсач“. Защо не ми разкажеш всичко?
Тиш бе готова да се разплаче и трябваше да нормализира дишането си, преди да заговори.
— Мислиш ли, че всички онези хора са били убити заради мен? — изхлипа тя.
Мърсър заобиколи бара и я прегърна. Косите и ухаеха на болничен сапун и бяха гладки и хлъзгави. Той я погледна в очите и заговори тихо.
— Смятам, че никой не е трябвало да оцелее от онова пътуване. А сега, разкажи ми за него.
Тиш изчака малко, за да се успокои.
— Преди няколко седмици на плажа на Мауи на запад от Хана бяха намерени седем сиви кита. Всичките бяха мъртви. Биолог от университета в Хавай им направи аутопсия и установи, че храносмилателните им трактове са запушени с минерали — петдесет и пет процента силициев двуокис, магнезий, калций, желязо и следи от злато.
— Описваш лавата.
— Така помисли и биологът. Теорията му беше, че китовете били привлечени от огромни колонии планктон, които обикновено обграждат новообразуван подводен вулкан заради топлината. Докато ядат, китовете поглъщат и частиците лава във водата. Храносмилателният им тракт постепенно се задръства с минерали и те вече не могат да се хранят.
— И какво се случи после?
— Повикаха НАОМ да разследва случая. Въздушното наблюдение на водите северно от Мауи не показа нищо — нито новообразуван остров, нито облаци, пепел или дори пара. После спуснаха сонари и след дванайсет часа откриха нов вулкан на около двеста мили от Хавайските острови. „Океански търсач“ бе изпратен късно вечерта в четвъртък. Двайсет и четири часа по-късно корабът експлодира. Спасиха ме и аз предположих, че е станал някакъв инцидент, но сега не знам какво да мисля.
Мърсър й наля още една чаша вино и отвори още една бира за себе си. Адреналинът му спадаше и той беше жаден.
— Защо са всички онези кабарчета на картата? — попита Тиш, сменяйки темата.
Тя имаше предвид картата на света зад бара, на която бяха забити множество кабарчета в различни цветове.
Мърсър разбра, че малкото отклонение ще даде на Тиш достатъчно време да се успокои и да отговори на десетките въпроси, които искаше дай зададе.
— Това са местата, където съм бил. Различните цветове показват защо съм ходил там. Зеленото е за удоволствие, например Карибските острови. Червеното е за командировките от Института по геология на САЩ, предимно на съвещания в Европа и Африка. А синьото е за консултациите, които съм давал на различни минно-геоложки компании.
Тиш забеляза, че последната категория включва някои доста екзотични места — Тайланд, Намибия, Южна Африка, Аляска, Нова Гвинея и най-малко още петнайсетина други страни.
— А защо в Централна Африка кабърчето не е цветно? И коя е страната, в която е забито?
Мърсър се натъжи.
— Това е Руанда. Бях там за шест месеца през 1994 година, докато светът наблюдаваше как осемстотин хиляди души от племето тутси бяха убити от мнозинството хуту. Извикаха ме да дам консултация, когато насилието избухна, и вместо да офейкам, аз се присъединих към група войници, които се опитваха да защитят бягащите селяни.