— Господи, защо си го направил? Чух, че сраженията са били изключително жестоки.
— Роден съм в онази част на света. Родителите ми и аз живяхме в Руанда в първите години на независимостта й. Бях малък и не си спомням масовите убийства през 1964 година, но не съм загубил лоялността си към приятелите от племето тутси, с които израснах.
Тиш разбра, че той премълчава нещо, но не настоя.
— А безцветното кабърче в Ирак?
Мърсър се усмихна.
— Не съм ходил там. Дори да съм бил, не мога да говоря за това.
— Същински Джеймс Бонд, а?
— Нещо такова. — Той още имаше белези от онази мисия. Информацията, която бе донесъл, задейства операция „Пустинна буря“. — А сега разкажи ми как те спасиха.
— Корабът експлодира късно през нощта в петък. Бях на задната палуба и настройвах акустичната апаратура. Не чух и не видях експлозията. Както си стоях, неочаквано се озовах във водата. Спомням си, че не чувах нищо. Мисля, че временно загубих слуха си.
— Ударната вълна те е оглушила. Това е нещо обичайно. Продължавай.
— Наблизо имаше надуваема лодка и аз доплувах до нея.
— Вече е била надута? — отново я прекъсна Мърсър.
— Да. Като се замисля, много е странно. Обикновено тези лодки се съхраняват в големи пластмасови цилиндри. Може би експлозията е освободила въглеродния двуокис, който се използва, за да я надуе.
Това прозвуча малко пресилено и Мърсър си напомни по-късно отново да я разпита за лодката.
— Целия ден прекарах в лодката, докато „Септемврийски лавър“ не ме спаси.
— Товарният кораб?
— Да. След два часа дойде да ме вземе хеликоптер на военноморските сили. Лекарят на борда ми сложи инжекция и когато се събудих, бях във Вашингтон.
— Можеш ли да опишеш товарния кораб?
— Не знам. Нямаше нищо забележително. Нямам представа какви бяха размерите му. Имаше няколко крана. На комина в задната част на кораба бе нарисуван черен кръг с жълта точка в средата.
— Какво друго можеш да ми кажеш?
Тиш се замисли. Гладкото й чело се намръщи. Очевидно искаше да каже нещо, но не беше сигурна във фактите.
— Чух руска реч — неочаквано съобщи тя.
— Руски? Сигурна ли си?
— Не съвсем.
— Кога?
— Когато започнаха да ме издърпват на товарния кораб. Членовете на екипажа крещяха заповеди на руски.
— Но откъде знаеш, че е бил руски? Някои скандинавски езици звучат подобно.
— Преди година участвах в изследователски екип в Мозамбик. Изследвахме опустошенията, които местното правителство бе нанесло на гнездата на скаридите по крайбрежието. Експедицията включваше представители на НАОМ, „Удс Хоул“, правителството на Мозамбик и руски екип. Имах връзка с един от руснаците. Когато оставахме сами, той ми говореше на руски. Никога няма да забравя звученето на този език.
Тиш погледна Мърсър така, сякаш го предизвикваше да я упрекне.
— Добре, чула си руска реч. Може би на борда е имало имигранти руски моряци. Какво се случи, докато беше в спасителната лодка?
— Нищо. Бях в безсъзнание, докато ме спасиха.
— И не си спомняш нищо?
— Ударната вълна от експлозията ме изхвърли от кораба. Какво би трябвало да си спомням? — Умората й се отразяваше.
— Съжалявам. Трябва да си изтощена. — Мърсър погледна часовника си. Беше 16:30. — Защо не поспиш? Ще те събудя в седем. Убеден съм, че копнееш да хапнеш храна, която не е приготвена в болница.
— Да, би било чудесно.
Мърсър я заведе в една от двете стаи за гости, показа й банята и й даде няколко хавлиени кърпи, а после извади още две бири от хладилника, отиде в кабинета си, запали лампата на бюрото и вдигна слушалката на телефона.
— „Берковиц, Соулман и Литъл“ — изчурулика след миг женски глас.
— Искам да говоря с Дейвид Соулман. Предайте му, че го търси Филип Мърсър.
От десетките адвокати, с които Мърсър бе имал работа през живота си, Дейвид Соулман беше единственият, когото харесваше. В края на петдесетте и началото на шейсетте години на XX век Соулман бе служил като корабен офицер. Лявата му ръка бе обгорена по време на инцидент в машинното отделение и се бе наложило да бъде ампутирана. Той бе принуден да напусне Търговския флот и после бе завършил право.
Трийсет години по-късно кантората му в Маями имаше стотина сътрудници адвокати и съветите му струваха петстотин долара на час. Соулман беше седемдесет и пет годишен, но умът му още сечеше и знанията му по международно морско право бяха огромни.