Мисия „Вулкан“ [bg]

— Как си, Мърсър? От месеци не съм чувал гласа ти. Кажи ми, че си в Маями и си търсиш белята.

— Съжалявам, Дейв. Във Вашингтон съм и вече си намерих белята.

— Не ми казвай, че ченгетата най-после са те арестували, защото дразниш туристите пред Белия дом.

— Никой не забелязва, когато правя това, по дяволите. Дейв, какво знаеш за кораб на име „Септемврийски лавър“?

— Обаждането ти официално ли е?

— Да. Изпрати сметката на НАОМ.

— НАОМ, а? А те знаят ли?

— Още не, но ако се окажа прав, няма да имат нищо против.

— Снощи „Септемврийски лавър“ спаси онази жена от научноизследователския кораб на НАОМ, нали?

— Точно така.

— „Септемврийски лавър“ е собственост на „Океански превози и товари“. Централата им се намира в Ню Йорк, но всичките им кораби са регистрирани в Панама и екипажите са италиански. „Лавър“ е товарен кораб и обикновено плава в Северния Тих океан. Чакай да помисля. Дълъг е около четиристотин фута и има водоизместимост трийсет хиляди тона. Единственото забележително нещо около този кораб е спасяването снощи.

— Дейв, искам да провериш какви товари превозва, по-големите договори и собствениците. Порови се. Освен това, можеш ли да ми намериш информация за всички кораби, потънали в същите води като „Океански търсач“?

— Какво става в параноичното ти съзнание?

— Още не знам и не мога да говоря за подозренията си. Случайно да знаеш каква е емблемата на комина му?

— Да, китка лаврови клонки.

— Сигурен ли си?

— Да. Това е търговската марка на „Океански превози и товари“. Корабът им „Августовска роза“ има китка рози на комина, а „Декемврийски ирис“ — ириси.

— Тогава няма начин на комина да е нарисуван черен кръг с жълта точка в средата?

— Не, освен ако компанията не е променила четирийсетгодишната си традиция.

— Благодаря, Дейв, длъжник съм ти. Изпрати ми по факса информацията и аз ще поема нещата оттам.

— Готов ли си за едно лесно предизвикателство? — попита Соулман. Това беше традиция между двамата, откакто се бяха запознали през 1983 година на прием в чест на неколцината оцелели от „Титаник“.

— Казвай.

— Кой е последният собственик на „Кралица Елизабет“ и как е променил името на кораба на кораба?

— С. У. Тунг и го е кръстил „Морски университет“.

— Копеле — измърмори Соулман и затвори.

Мърсър прелисти тефтерчето си, търсейки телефонния номер на института по океанография „Удс Хоул“.

— Време е да поискам поредната услуга — измънка той, когато телефонът започна да звъни.

— Да — отговори познат плътен баритон.

Мърсър мигновено позна непринудеността на поздрава. Акцентът беше харлемски.

— Защо не казваш „ало“, Страшилище?

— Само един човек се осмелява да ме нарича така. Ти ли си, Мърсър?

— Не. Тук е масачузетския филиал на Ку Клукс Клан. Търсим дарения.

— Ти си. Как си, по дяволите?

Преди три години минно-геоложка фирма от Пенсилвания се бе свързала с Мърсър за имот, който наскоро бяха купили в щата Ню Йорк. Компанията се надяваше да отвори отново антрацитната мина, разработена през деветдесетте години на XIX век. По време на първите проучвания из наводнената до половината мина Мърсър и малък екип на фирмата попаднаха на стадо бързи, но слепи риби. Мърсър не ги разпозна и се обади в „Удс Хоул“, за да пита за мутиралия вид. Оттам изпратиха двама морски биолози и няколко помощници. Мината така и не бе отворена отново, но изследователската работа даде на млад специалист на име Чарлс Уошингтън тема за докторска дисертация и постоянно назначение в „Удс Хоул“. Мърсър кръсти Уошингтън „Страшилището“ заради любовта му към романите на Стивън Кинг и смразяващите кръвта истории, които разказваше, за да забавлява екипа, докато работеха в тъмните тунели.

— Един ден по-стар и по-задлъжнял.

— Не знаеш какво е дълг, докато не видиш вноските за новото ми беемве, по дяволите.

— Какво стана с учените със сака с кожени кръпки на лактите, неподдържани бради и очукани саабове?

— Това е за стари белокожи пръдльовци, а не за нас, готините черни братя. Пък и чух, че ти караш ягуар.