След встъпителните думи на министър Прем, Перченко се впусна в десетчасов монолог, прекъснат само от обедната почивка. Речта му бе изпълнена с факти, но абсолютно неуместна. Той изброи в хронологична последователност проблемите, свързани със суверенитета, датиращи от столетие. Макар че конфликтът за островите Спратли се коренеше в подобни исторически сблъсъци, подробностите бяха обсъдени най-подробно на предишните съвещания. Нямаше логична причина лукавият руснак отново да повдига тези въпроси. Щом осъзнаха, че Перченко протака преговорите, другите делегати започнаха безучастно да наблюдават как сенките в стаята се сгъстяват, докато часовете се нижеха.
Това беше третият пореден ден с монолозите на Перченко, безсмислен като останалите два.
В шест вечерта министър Прем учтиво го прекъсна.
— Посланик Перченко, отново стана късно. Управителят на хотела ме уведоми, че вечерята не може да чака прекалено дълго. Затова в наш интерес е да спрем дотук и да продължим утре сутринта.
— Разбира се. — Руснакът се усмихна тъжно. Контролираше гласа си, макар да бе говорил часове наред и за разлика от другите присъстващи в залата не показваше признаци на притеснение или отегчение.
Делегатите бързо се изправиха и напуснаха залата. Перченко не помръдна от мястото си и демонстративно запали холандска пура. Заместник-министърът на търговията Донъли приятелски го потупа по рамото, но пръстите му се забиха дълбоко в меките мускули на руснака.
— Ще се видим на вечерята, партньоре.
Перченко изчака, докато залата се изпразни, и после започна да масажира раменете си, за да прогони болката.
— Проклет каубой — измърмори той.
Генадий Перченко излезе от хотела, пропускайки вечерята, както бе правил повечето пъти досега. Портиерът му повика водно такси и руснакът седна на широката задна седалка.
Водачът на моторницата започна да си проправя път през оживеното движение по реката и се отправи на север, минавайки край елегантния, построен във викториански стил хотел „Ориентал“ — спомен от някога могъщата и обширна Британска империя.
Моторницата бързо пореше повърхността на водата. Банкок отстъпи встрани. Край бреговете бяха завързани шлепове. Многобройните канали, които някога пресичаха града и му бяха спечелили името „Венеция на Изтока“, бяха изчезнали и превърнати в задръстени с автомобили улици, но от реката все още можеше да се видят крещящите контрасти на Банкок — богатството, струпано в лъскавите небостъргачи, и окаяната бедност, обитаваща бараките от летви и листове ламарина, сгушени между складовете.
Острият мирис на водата почти засенчваше вонята на облака от мръсни изпарения, обвил града.
Моторницата мина под Мемориалния мост и сетне край Храма на зората, сплескан конус, типичен образец на тайландската религиозна архитектура. Лъчите на залязващото слънце блестяха по позлатената му фасада.
Докато се движеха на север, градът ставаше все по-стар, сградите все по-порутени, а западноевропейското влияние намаляваше. Къщите бяха построени плътно една до друга и ако някоя се събореше, вероятно целият квартал щеше да рухне като домино.
Най-после водното такси се приближи до „Роял Ривър“, единствения хотел на западния бряг на реката. Сградата беше нова и изключително популярна сред европейските и австралийските групи. Туристите се тълпяха около белите маси на площадката пред хотела. Ярките цветове на късите им панталони и разкопчаните ризи контрастираха с тъмния им слънчев загар.
Генадий Перченко скочи на кея, без да обръща внимание на протегнатата ръка на пиколото, и каза на лодкаря да чака, а после се приближи до салонния управител на крайречния бар, мъж в смокинг със сипаничаво лице и пригладена назад черна коса. Човекът поведе Перченко към единствената свободна маса, като говореше тихо, почти без да движи устни.
— Още няма вест. Ще трябва да чакаш.
Перченко се наежи, като чу заповедта на този човек, който беше само свръзка в шпионския занаят, заменим боклук с незначителна стойност, но въпреки това знаеше, че мъжът има право. Трябваше да чака.
Слаба сервитьорка сложи на масата ром. Както всяка нощ, откакто бе дошъл в Банкок, Перченко се замисли как се бе забъркал в тази каша.
В годините на съветския режим той беше преуспяващ дипломат, партиен функционер с високо обществено положение, който един ден можеше да стане член на правителството. Превратът, падането на съветската власт и последвалото създаване на Руската федерация бяха прекъснали кариерата му. По време на шеметните промени, помели родината му като цунами, Перченко се озова във водовъртеж. Предишните съюзници в Политбюро изчезнаха, а други смениха лоялността си толкова бързо, че самите те изгубиха представа в какво са вярвали. Генадий гледаше как го подминава назначение след назначение. Старото другарство бе заменено с по-безкомпромисна, но и по-изтънчена система на политическо покровителство, която го остави бездеен, докато другите преуспяваха.