Президентът вдигна глава. В гласа на Хена прозвучаха болка и чувство за вина.
— Успокой се, Дик. Колко души знаят за това?
— Освен нас още трима — чиновникът в пощенската служба, заместничката ми Мардж Дойл и експертът по почерците.
Президентът погледна часовника си.
— Трябва да отида на обяд с председателя на Конгреса и ако го отложа… Не искам да мисля за последиците. Остатъкът от деня ми е плътно зает. Ще поддържаме нещата нормални тук, във Вашингтон, но ще издам заповед да се спре трафикът за Хавай, както се иска в писмото. Няма да отстъпя пред Ониши, но ни трябва време. Освен това ще вдигна под тревога военните в Пърл Харбър. Те бездруго са в бойна готовност, откакто преди две седмици започнаха бунтовете, но мисля, че трябва да повиша степента. Да се срещнем довечера в девет в ситуационния център и да обсъдим положението и евентуалната ни реакция. Използвай тунела на Министерството на финансите, за да не предизвикаш подозрения.
— Добре. Искате ли междувременно да направя нещо? — Хена възвръщаше хладнокръвието си.
— Предполагам, че вече си започнал да проверяваш основно Такахиро Ониши. Разбери за него всичко, което можеш. Знаем за расистките му възгледи, но той прекалява. Откъде има възможността да унищожи един от корабите ни? Някой го снабдява с оръжия и искам това да спре.
— Да, сър — отговори Хена и излезе.
Президентът натисна копчето на вътрешния телефон на бюрото си и личната му секретарка Джой Крейг отговори незабавно.
— Джой, свикай съвещание в ситуационния център за девет часа довечера. Извикай председателя на Съвета на началник-щабовете, директорите на ЦРУ, Агенцията за национална сигурност и НАОМ, държавния секретар и министъра на отбраната.
Повечето от тези хора само временно изпълняваха длъжностите си, докато бъдеха одобрени, но кризата налагаше да им се довери, сякаш вече бяха положили клетва.
Президентът се отпусна на креслото си и с безизразно лице се вторачи в американското знаме до вратата. Ръцете му трепереха.
Дъждът приличаше на коледни гирлянди, осветявани от фаровете на таксито, спряло пред червеникавокафявата къща в Арлингтън, Вирджиния. Пътникът даде на шофьора нова банкнота от петдесет долара и му каза да задържи рестото. Задната врата се отвори, мъжът взе двете си чанти от мека кожа и слезе.
Филип Мърсър смяташе международните летища за нещо като тайна организация на суверенни нации, съюзени само една с друга, без да се подчиняват на законите на държавите, в които се намираха. Самолетът му се бе приземил на „Дълес“ преди час и половина, но той едва сега почувства, че се е завърнал в Съединените щати.
Мърсър влезе във фоайето на къщата си и се усмихна. През петте години, откакто живееше тук, той за пръв път изпита усещането, че това е домът му.
— Сигурно улягам — упрекна се той.
Отвън къщата по нищо не се различаваше от останалите петнайсет на улицата, построени през четирийсетте години на XX век. Мърсър бе изтърбушил триетажната сграда и бе преобразил вътрешното пространство. От преддверието с десетметров таван, което заемаше една трета от сградата, той виждаше библиотеката на втория етаж и спалнята си. Трите нива бяха свързани с красиво, извито стълбище, взето от жилище на енорийски пастор, датиращо от XIX век.
Къщата беше обзаведена, но въпреки това й липсваха личните вещи, които биха я превърнали в дом. На масите, лавиците и стените нямаше снимки или други спомени. Подредбата подсказваше характера на единствения й обитател, но повечето от ценните му неща бяха скрити в кашони.
Мърсър остави чантите си до външната врата, мина през рядко използваната всекидневна, залата за билярд и кухнята, влезе в кабинета си и сложи тънкото си куфарче на бюрото.
Качи се на втория етаж и тихо изруга, когато стигна до площадката на стълбището. Телевизорът в стаята за отдих и развлечения работеше, но звукът бе намален. Лампите над махагоновия бар блестяха със слаба кехлибарена светлина. От дивана се разнасяше хъркане. Мърсър заобиколи бара и сложи диск на Ерик Клептън. Той се усмихна пакостливо, натисна копчето и увеличи звука до максимум.