— Завиждаш, защото не те бива в леглото.
— Не свалям жените уроди от цирка, Хари.
Хари призна поражението си и поиска още едно питие.
Ако през следващия час някой ги слушаше, щеше да помисли, че разговорът се води между люти врагове. Язвителните забележки и хапливите шеги понякога бяха злобни, но двамата изпитваха удоволствие от словесните престрелки, които често бяха основният източник на забавление в „При Дребосъка“.
Малко след полунощ възрастта и уискито принудиха Хари да се върне на дивана, където веднага се отнесе. Въпреки умората от пътуването и бирата, Мърсър се чувстваше бодър и знаеше, че всеки опит да заспи ще бъде неуспешен, затова реши да поработи.
Всичко в кабинета му бе от кожа, дърво и лъскав месинг. Килимът беше тревистозелен. Освен бара, това бе единствената истински обзаведена стая в къщата. Мърсър знаеше, че мебелите са твърде обикновени, но въпреки това ги харесваше. Многобройните снимки по стените бяха на тежки миннодобивни съоръжения. Всяка фотография бе подписана с благодарност от президента или собственика на някоя компания, на която Мърсър бе помогнал. На дискретно осветения отдолу бюфет имаше голям матовосин камък. Мърсър го докосна, докато вървеше към бюрото.
Бе телефонирал на секретарката си в Института от летището в Йоханесбург и я бе помолил да му препрати по факса всички съобщения, защото знаеше, че винаги страда от безсъние след международен полет. В подноса на факса имаше най-малко петдесет листа.
Повечето можеше да бъдат пренебрегнати поне за няколко дни. Само две бяха спешни. Преглеждайки набързо купчината, Мърсър едва не пропусна да забележи съобщението от заместник-директора на Националната агенция по океанография и метеорология. Писмото беше отпреди шест дни и го канеше да работи на борда на научноизследователския кораб „Океански търсач“ на НАОМ, който проучваше непознато геологично явление по крайбрежието на Хавай. Заместник-директорът настояваше Мърсър да отиде заради студията за използването на геотермалните извори като евентуални източници на енергия и богати рудни залежи, която бе публикувал преди две години.
Мърсър бе чул за трагичната гибел на кораба с целия екипаж на борда. Новината бе отпечатана на първите страници във вестниците дори в Южна Африка.
Но не поканата беше причината сърцето му да ускори ударите си и дишането му да се учести. Най-отдолу имаше списък на специалистите, които щяха да участват в проучването. Първото име беше на доктор Тиш Талбът, морски биолог.
Мърсър не познаваше Тиш, но баща й му беше добър приятел. Мърсър му дължеше живота си след самолетна катастрофа в Аляска. Тогава се връщаше от първата си задача като консултант и самолетът изведнъж загуби мощност. Пилотът загина, приземявайки го сред осеяна със скали пустош, а Мърсър счупи крака, китка и няколко ребра. Изследователят Джак Талбът беше в едноседмичен отпуск и бе разпънал палатката си близо до мястото на катастрофата. Той стигна до Мърсър десет минути след злополуката, грижи се за него през нощта и повика спасителен хеликоптер със сигнална ракета, която взе от разбилия се самолет.
Оттогава двамата се виждаха рядко, но останаха приятели. И сега единствената дъщеря на Джак беше мъртва, жертва на ужасяващ инцидент. Мърсър съчувстваше на приятеля си. Представи си каква болка изпитва Джак. Той познаваше тази болка, защото бе загубил родителите си като малък, но никой родител не мислеше, че ще надживее детето си. Мнозина твърдяха, че това е най-голямото страдание.
Мърсър угаси лампата на бюрото. Бе оставил Хари на дивана в стаята за отдих, защото не искаше да изритва приятеля си в два часа сутринта. Огромното легло не изглеждаше примамливо, но въпреки това се опита да заспи. Сънят му беше неспокоен.
Хавай
Джил Цу удари спирачки и изключи от скорост. Хондата й спря на двайсетина метра от портите на имението на Такахиро Ониши. Тя наклони към себе си огледалото за обратно виждане и сръчно сложи още един пласт червило на устните си. Остана доволна от грима си и се усмихна професионално.
Тя беше репортер и знаеше, че е задължително да изглежда великолепно пред камерата. Макар да ненавиждаше подобно дискриминационно отношение към жените, тя беше достатъчно прагматична, за да знае, че няма да промени традицията.