Готвачът му подшушна също така, че трябва да гледа на тази задача като на тест за издръжливост — нещо като съвременен ритуал за възмъжаване. Че пътешествието до Антарктида ще бъде като любовна авантюра — екзотична и опияняваща, която ще доведе до коренна духовна промяна в Дрейк. И точно когато усети, че този враждебен рай е успял да го прелъсти, ще установи, че трябва да го напусне. И никак няма да му се иска.
Как ли пък не!
Още от първия ден на този леден куб Дрейк нямаше търпение да се махне оттук. Особено след като новите му подчинени побързаха да го уведомят, че именно в Антарктида старият готвач от Порт Хуенем е загубил ръката си вследствие на измръзване. Оказа се, че всички в ротата му са били изпързаляни от тъпия готвач.
Ала вече бе прекалено късно да се обръща назад. Дори и да искаше да се върне в Порт Хуенем, не можеше. Военноморските сили бяха закрили антарктическия си тренировъчен център там. Що се отнася до едноръкия готвач, сега той сигурно се наслаждаваше на правителствената си пенсия на някой топъл плаж, подсвирквайки на момичета по монокини. А самият Дрейк се будеше с пресъхнала уста и с ужасяващи болки в главата, от които чак му причерняваше. Нощ след нощ пустинноподобният въздух изсмукваше влагата от тялото му. Всяка сутрин той отваряше очи с пълния комплект оплаквания от тежка пиянска нощ, ала без да се бе насладил на алкохолното опиянение.
Лейтенантът напъха дебелата ръкавица в джоба си и усети замръзналото заешко краче, което годеницата му Лорета му подари на сбогуване. Съвсем скоро то ще виси на огледалото за задно виждане на червения форд „Мустанг“, който той ще купи за медения им месец с парите, които се трупаха по сметката му. Да, зелените гущерчета от заплатата му сигурно вече са станали цяла планина. Просто защото нямаше къде да ги харчи.
Станцията „Макмърдо“ — основната база на САЩ в Антарктида, се намираше на цели две хиляди и петстотин километра оттук и предлагаше на двестатината си непрекъснато сменящи се обитатели кафене, два бара и съотношение между мъжете и жените десет към едно. Истинската цивилизация се намираше на още четири хиляди километра оттам — в Крайстчърч, Нова Зеландия.
Така че Дрейк все едно се намираше на Марс.
Следователно кой, за бога, ще забележи, че се е изпикал в снега?!
Лейтенантът се закова на място.
Виелицата като че ли бе постихнала. Точно в този момент опустошителните ветрове сякаш решиха да си починат. Сред ледовете се бе настанила злокобна тишина. Той обаче знаеше, че ветровете ще се появят отново без всякакво предупреждение, с ураганната скорост от 300 километра в час. Защото такава бе непредвидимата природа на вътрешните снежни пустини на континента Антарктида.
Сега или никога!
Дрейк смъкна ципа на термоекипировката си и се облекчи. Студът го захапа и премина през тялото му като електрическа искра. Тази нощ температурите се очакваха да спаднат до минус 130 градуса, което означаваше, че оголената плът ще замръзне за по-малко от тридесет секунди.
При тази мисъл лейтенантът започна обратно броене от тридесет. На минус седмата секунда вдигна ципа на панталона си, промърмори набързо една благодарствена молитва и вдигна поглед към небесата. Трите ярки звезди от Колана на съзвездието Орион примигваха весело над голата ледена повърхност. „Царете на Изтока“, както ги наричаше той, бяха единствените свидетели на неговите незаконни действия.
„Да, ама не могат нищо да кажат!“ — помисли си ухилено Дрейк и точно в този момент ледовете под краката му се поразтресоха. След това всичко отново замря. Нов трус. Очевидно трябваше да провери данните в станцията.
Лейтенант Терънс Дрейк се обърна към белите куполи на базата и се насочи към тях. Под ботушите му снегът хрущеше. Куполите на станцията трябваше да бъдат в обичайните сигнални жълти, червени или зелени цветове, ала въпросът бе, че на Чичо Сам никак не му се искаше да сигнализира за пребиваването си тук на когото и да било. Не и сега, когато Антарктическият договор забрани всякакво военно присъствие или оборудване на Мирния континент, с изключение на техниката и апаратурата за „изследователски цели“.
Неофициалните заповеди на Дрейк бяха да отведе екип от учени на НАСА дълбоко във вътрешността на Източна Антарктида, която до този момент бе проучена единствено по въздух. Трябваше да следват курс, представете си, по Колана на Орион! Веднага след като достигнаха епицентъра на настоящите земетресения и изградиха базата, учените от НАСА автоматично започнаха да провеждат сеизмични и ехографски проучвания. Последваха сондажите. Дрейк бе стигнал до заключението, че „изследователската дейност“ вероятно има нещо общо с топографията на древната земна маса, която бе скрита под многовековните ледове.