Тъкмо се канеше да включи вградената на борда на хеликоптера камера с дистанционно управление, когато в слушателките й заговори глас на английски, но със силен чужд акцент: „Добре дошли в Пост Тринадесет, сестро Сергети!“.
Серена се обърна и зърна индонезийски военен хеликоптер с тежки картечници на борда, който летеше успоредно на нейния. Гласът отново заговори: „Сега ще се приземите на хеликоптерната площадка в центъра на комплекса“.
Серена зави рязко надясно и започна да се издига, но точно в този момент по корпуса на хеликоптера забарабаниха куршуми.
„Незабавно се приземете! — изговори властно гласът в слушалките й. — Иначе ще ви взривим!“
Тя стисна здраво джойстика и се наклони по посока на хеликоптерната площадка. Едва докосна платформата, когато машината й бе обградена от войници в зелени камуфлажни униформи, стиснали здраво своите автомати М–16.
Бяха подразделенията „Копасус“ — индонезийските специални части, базирани в близкия Кемп Ранкун. Серена веднага ги позна, още докато слизаше с вдигнати ръце от своя хеликоптер. Кемп Ранкун, гнездо на множество случаи на издевателства над човешкото достойнство, беше собственост на „Пи Ти Арун“ — индонезийския нефтен гигант, в който дялово участие имаше и „Ексън Мобайл“, обслужващ Пост Тринадесет.
Стената от въоръжени мъже се раздели, за да пропусне мощен джип. Джипът закова на място и от него излезе офицер — полковник, ако се съдеше от звездите на пагоните му. Иначе беше слаб млад мъж на двадесет и няколко години. Зад него провлачваше крак по-възрастен, подпухнал цивилен с европейски черти, от чиито летаргични движения и нервно стрелкащи се очи Серена заключи, че това сигурно е местният американски представител на нефтената компания.
— Какво значи всичко това? — извика тя.
— О, сестро Сергети! — изрече полковникът на английски. — Вярно е, че говорите местния език като индонезийка, но въобще не приличате на такава. Както виждам, снимките ви по вестниците са спестили много от вашата красота. Както и от уменията ви на пилот.
— Работата ми налага да се науча, полковник — отбеляза тя с родния си австралийски акцент.
— И каква е тази работа? Доколкото знам, призванията ви са твърде много.
— Да доставям храна и медицински средства на най-бедните от бедните в Африка и Азия, защото техните правителства са толкова корумпирани, че дори и пратките на ООН не успяват да се доберат до селищата в нужда — отговори тя. — Или изчезват, или гният по доковете, защото пътищата са непроходими.
— Тогава сте попаднали на погрешното място, мадам — проточи с американски акцент цивилният. — Аз съм Лу Хакет, главен изпълнителен директор на тази операция тук. Би трябвало сега да сте в Източен Тимур и да помагате на тамошните католици да се справят с мюсюлманите. Какво правите в един изцяло мюсюлмански регион като Асех?
— Документирам случаите на нарушения на човешките права, господин Хакет — отговори Серена. — Бог обича и мюсюлманите, и асехските сепаратисти. А може би дори и американските бизнесмени.
— Нарушения на човешките права ли? Не и тук! — отсече господин Хакет, като не отлепяше поглед от хеликоптера й, който в момента техниците на индонезийските специални части изтърбушваха.
Серена го погледна право в очите и отвърна:
— Искате да кажете, че онзи нефтен разлив, който унищожи фермите за скариди, не е ваш?
— Не бих нарекъл един невинен и напълно случаен инцидент нарушение на човешките права.
След тези думи бизнесменът притеснено изтри чело със стара, износена кърпичка. Серена не пропусна да забележи логото на кърпичката. Носеше печата на президента на САЩ. Безсъмнено дреболия, останала му за спомен от поредната кампания по набиране на средства за избори.
— Значи вашата компания не е построила казармите тук, в Пост Тринадесет, откъдето има толкова жалби за мъчения на затворени и разпитвани хора, жертви на нарушенията на човешките права? — продължи Серена, като хвърли поглед и към индонезийския полковник. — Или може би не осигурявате и оборудването за копаене на дълбоките масови гробове, за да могат местните военни да погребват жертвите си в Сентан Хил и Тенкорак Хил?!
Господин Хакет я изгледа така, сякаш проблемът беше тя, а не неговият нефтен разлив.
— Какво искате от нас, сестро Сергети?
Вместо нея отговори индонезийският полковник: