Ачати кимна замислено.
— Вашият начин като че ли ми допада повече. Така влияние получават и големият, и малките синове.
Следващия ден прекараха в обиколки из имението на Тануча, а вечерта — в ядене и разговори. След това Ачати и Денил си бъбриха до късно през нощта. На другия ден спаха до късно, после разгледаха библиотеката на Тануча, която бе разочароващо малка и неподдържана. Макар почивката да бе добре дошла, Денил не се чувстваше отпочинал. Когато втората вечер се оттеглиха в стаите за гости, той попита Ачати кога смятат да продължат.
— Това зависи от Изменниците, нали? — отвърна Ачати, облягайки се върху възглавниците в средната стая.
— Нали не смятате да чакаме да ни предоставят Лоркин и Тивара? — попита Денил, настанявайки се на една от табуретките. Така и не можа да свикне да лежи на пода, както правеха сачаканците.
— Защо не? Ако продължим да се движим, те няма да знаят къде да ни намерят. Накрая може да се окаже, че се движим в погрешната посока и се отдалечаваме от тях.
Денил се намръщи.
— Не съм сигурен защо, но някак си не мога да си представя как тези Изменници се появяват пред вратата на Танучи, повели окованите Лоркин и Тивара. Едва ли ще ни се разкрият толкова лесно.
— Тогава как ще го направят, според вас?
Денил се замисли.
— На тяхно място… щях да ни отведа при Лоркин и Тивара. Щях да оставям улики или насоки — както вече направиха те — така че накрая пътищата ни да се пресекат.
— Напоследък оставяли ли са някакви следи или насоки?
— Не — призна Денил. — Но също така не са ни казвали да стоим настрани.
Ачати се засмя.
— Започвате много да ми харесвате, посланик Денил. Имате уникален ум — той се обърна към един от робите си, привлекателен младеж, който обслужваше личните му нужди, докато ролята на другия роб като че ли бе да върши тежката работа и да кара каретата. — Донеси ни малко вода, Варн.
Робът взе стомната и бързо се отдалечи.
— Разбира се те могат и да се опитват да ни измамят, като ни казват, че искат ние да намерим Лоркин — заяви Денил.
— А ако е така, къде смятате, че трябва да отидем?
Денил поклати глава и въздъхна.
— Не знам. Ако Изменниците искат Лоркин и момичето да ни се изплъзнат, къде щяха да ги отведат?
— В планинското си убежище.
— И накъде ще се запътят двамата?
— Към планината.
— Да предположим, че се движат пред нас — Денил погледна към Ачаки. — Аз бих тръгнал в тази посока.
Ачати кимна и вдигна предупредително вежди.
— Ние не знаем къде се намира убежището им — напомни той на Денил. — Знаем само, че се намира в планината.
— Не съм го забравил. Някога използвали ли сте следотърсачи?
— Понякога. Когато трябва да преследваме някой доказан Изменник.
— И защо търсенето търпи неуспех?
— Следотърсачът винаги спира — Ачати сви рамене. — Изменниците не са глупаци. Те знаят как да заличат следите си. Което не е особено трудно, когато земята е предимно гола скала и човек умее да левитира.
Денил се намръщи и поклати глава.
— Ако Изменниците искат от нас да спрем търсенето или да променим посоката, те щяха да ни уведомят по някакъв начин.
— Цялото пътуване и всички насоки, които следваме, могат да се окажат просто уловка — посочи Ачати. — Чиято цел е да ангажира вниманието ни и да ни отведе в погрешната посока.
— В такъв случай няма значение, ако продължим да вървим напред. Те и без това вече са ни направили на глупаци. Но ако случайно не са и ние сме на правилния път, тогава съм готов да поема риска да сглупя още малко, като продължа да се придвижвам към планината. Заслужава си, ако така ще намерим Лоркин.
Ачати го погледна замислено и кимна. Робът се върна и му подаде стомната.
— В такъв случай тръгваме. Утре сутрин добре ли е? — той доля бокала си, но не отпи, а зачака отговора на Денил.
Магьосникът го погледна и забеляза неохотата му. „Не трябва да го притискам твърде“ — помисли си той и кимна.
— Разбира се. Но най-добре ще е да тръгнем рано сутринта.
Ачати въздъхна, кимна и пресуши бокала.