— Имат — отвърна Пърлър. Лоркин се напрегна. По-големият брат на Риатър се беше върнал от Сачака няколко седмици по-рано, след като прекара там цяла година като помощник на Посланика на Гилдията. — Макар че ти не виждаш повечето от тях. Мантиите ти изчезват от стаята и се връщат почистени, но ти никога не виждаш кой ги взима. Но виждаш робите, които те обслужват, разбира се. Ние си имахме един.
— Значи си имал роб? — попита Шеран. — Това не е ли нарушаване на кралския закон?
— Те не са наши — отвърна Пърлър, свивайки рамене. — Сачаканците не знаят как да се отнасят добре с прислугата, затова им позволихме да ни зачислят роби. Или трябваше да ги приемем, или щеше да се наложи сами да си готвим и перем дрехите.
— Което щеше да е кошмарно — обади се Лоркин с престорен ужас в гласа. Лелята на майка му беше нейна робиня и семейството й работеше като прислуга в богатите семейства, но въпреки това те притежаваха достойнство и находчивост, които той уважаваше. Лоркин бе решил, че ако някога му се наложи да върши домакинска работа, той нямаше да се чувства унизен от това, за разлика от останалите магьосници.
Пърлър го погледна и поклати глава.
— Нямаше да имаме време сами да се занимаваме с това. Винаги бяхме толкова заети. А, ето ги и питиетата.
— С какво се занимавахте? — попита Орлон, докато наливаха чашите.
— Сключвахме търговски сделки, опитвахме се да убедим сачаканците да се откажат от робството, за да могат да се присъединят към Обединените земи, изучавахме сачаканската политика — посланик Марон чу за някаква група бунтовници и се опитваше да научи повече за тях, докато не се наложи да се завърне в Киралия заради някакви семейни проблеми.
— Звучи ми доста скучно — каза Декър.
— Всъщност е доста вълнуващо! — Пърлър се ухили. — Понякога е доста страшничко, но имах чувството, че правим нещо… историческо. Че се опитваме да променим нещата към по-добро — дори и на малки етапи.
Лоркин усети как го изпълва странен трепет.
— Смяташ ли, че ще променят мнението си за робството? — попита той.
Пърлър сви рамене.
— Някои може би, но е трудно да се каже дали се съгласяват от учтивост или за да спечелят нещо от нас. Марон мисли, че много по-лесно могат да бъдат убедени да се откажат от робството, отколкото от черната магия.
— Доста трудно ще ги убедим да се откажат от черната магия, след като самите ние имаме двама черни магьосници — посочи Риатър. — Не е ли малко лицемерно от наша страна?
— Щом те се откажат от нея, ние също ще го направим — рече уверено Пърлър.
Декър се обърна към Лоркин и се ухили.
— Ако това стане, Лоркин няма да може да наследи майка си.
Лоркин изсумтя подигравателно.
— Като че ли ще ми позволи. Тя предпочита да се занимавам с болниците.
— Че какво му е лошото? — попита тихо Орлон. — Това, че си избрал алхимията, не означава, че не можеш да помагаш на лечителите.
— За да ръководиш една болница, трябва да бъдеш воден от абсолютна, непоклатима преданост — отвърна Лоркин. — А аз не съм. Макар донякъде да ми се иска да бъда.
— Защо? — попита Джейли.
Лоркин разпери ръце.
— Ще ми се да направя нещо полезно в живота си.
— Пфу! — рече Декър. — Щом можеш да прекараш живота си в удоволствия, защо да не го направиш?
— От скука? — предположи Орлон.
— На кого му е скучно? — разнесе се нов женски глас.
Един съвсем различен трепет изпълни гърдите на Лоркин. Той затаи дъх и стомахът му се сви. Всички се обърнаха към тъмнокосата млада жена, която се промъкна през вратата. Тя се усмихна и огледа стаята. Когато срещна погледа на Лоркин, усмивката й помръкна, но само за миг.
— Берия — той произнесе името й сякаш без желание и веднага се възневидя за несигурния си, жалък глас.
— Ела, присъедини се към нас — покани я Декър.
„Не“ — искаше да каже Лоркин. Но нали уж я беше забравил? Бяха минали цели две години, откакто семейството й я отведе в Елийн. Когато тя седна на стола, той извърна поглед, сякаш не се интересуваше от нея, и се опита да отпусне мускулите си, които се бяха стегнали в мига, когато чу гласа й.
Берия бе първото момиче, в което се беще влюбил и засега — единственото. Срещаха се при всяка възможност, открито и тайно. Тя бе непрекъснато в мислите му и твърдеше, че се чувства по същия начин. Той бе готов да направи всичко за нея.