„Ако такава магия наистина съществува, може да бъде използвана за защита и аз може би ще успея да предам тази информация на Гилдията“.
Лоркин въздъхна. Може би гледаше твърде оптимистично на нещата, като смяташе, че един ден Изменниците ще се съюзят с Гилдията и Обединените земи, а той ще си върне свободата. Може би просто се самозалъгваше.
Но все пак Изменниците бяха много по-добри хора от онези, които управляваха останалата част на Сачака. Те ненавиждаха робството, например. Смятаха всички за равни — мъже и жени, магьосници и немагьосници.
Освен това имаха изключително влияние в страната чрез шпионите си. Трябваше да признае, че вероятността един ден да вземат властта в Сачака изглеждаше изключително привлекателна. Той не се и съмняваше, че първото нещо, което щяха да направят, бе да забранят робството. Но се съмняваше, че ще се откажат от черната магия. И все пак това щеше да е голяма стъпка към превръщането на Сачака в една от Обединените земи.
„Как да се откажа и да се върна в Арвис, след всичко, което видях тук? Робите, ужасната йерархия, основана върху наследството и черната магия. Обществото на Изменниците не може да е по-лошо от това“.
Имаше толкова много причини да отиде в Убежището. И толкова малко да се върне в Арвис.
Не бе осъзнал, че се е изправил, докато не установи, че стои на краката си. Решителността и непоколебимостта му подействаха наистина ободряващо. Той се промъкна между дремещите жени и отиде до мястото, където Савара седеше облегната на стената със затворени очи.
— Ще дойда в Убежището — каза й той, досещайки се, че жената не спи.
Очите й се отвориха и се впиха в неговите. Тя го гледаше със смущаващо интелигентния си поглед. Лоркин се усети, че мисли за това колко красива ще да е била като млада.
— Добре — каза тя.
— Но ще трябва да ме оставите да се оправя с посланик Денил — додаде той. — Той няма да се откаже. Ако се срещнете с майка ми, ще разберете защо. Накрая или той ще намери Убежището, или ще се наложи да го убиете. Аз доста го харесвам и ще се радвам, ако не се стигне до фатален край. А ако го направите, това сигурно ще доведе до последствия, които няма да са от полза за Изменниците.
— И как ще го убедите да спре да ви преследва?
Той се усмихна мрачно.
— Знам какво да му кажа. Но ще трябва да разговаряме насаме.
— Съмнявам се, че ашаките ще ви пуснат да се върнете.
— Ще трябва да го примамим по-далеч от тях.
Тя се намръщи и се замисли.
— Мисля, че може да го уредим.
— Благодаря ви.
— Сега поспете. Ще трябва да ги оставим да се доближат до нас, а междувременно можем да си починем добре.
Той се върна обратно при дюшека си и установи, че Тивара е седнала и го гледа.
— Какво? — попита той.
— Не се заблуждавай, че между нас има нещо повече, отколкото в действителност — каза тя с тих глас.
Лоркин я зяпна и усети как в него започнаха да се надигат съмнения. Тя отвърна на погледа му, после рязко се обърна и легна с гръб към него. Той седна на дюшека си, разяждан от притеснения.
„Може би това все пак е едностранно“.
— Не се тревожи — прошепна Чари. — Тя винаги прави така. Колкото повече харесва някого, толкова повече го отблъсква от себе си.
— Млъквай, Чари! — изсъска Тивара.
Лоркин лежеше на твърдата земя с ясното съзнание, че сънят няма да дойде. Това щеше да е един много дълъг ден. И той започна да се чуди дали животът в град, пълен с такива жени, няма своите значителни недостатъци.
Докато Регин разказваше за последния етап от ичанското нашествие, Сония отново наруга Сери и се опита да не слуша. След като излязоха от Гилдията, тя и лечителят, който бе донесъл съобщението, отпътуваха с каретата към болницата.
„Оттогава минаха толкова много часове, сякаш всичко се е случило вчера“.
Тя си спомни, че бяха позакъснели. Един от лечителите, който бе постъпил отскоро в болницата, я бе забавил с въпросите си за протокола. Сония му каза, че може да попита всеки лечител в болницата, както и някои от помощниците, но той като че ли не им се доверяваше. Когато Сония най-накрая успя да се измъкне, Регин вече я чакаше.
Той пристигна в покрита кола, която използваше за превоза на хранителни припаси до семейния им дом. Тя се чувстваше съвсем не на място в задната част на старата двуколка, където двамата бяха седнали върху празните щайги. Но това бе добра идея. Ако бяха пристигнали с карета на Гилдията, щяха да привлекат много внимание.