— Още ли не си говорил с него?
— Не. Но скоро ще се срещнем. Трябва да го откажа да ме преследва, защото Изменниците ще го убият. Дали не можеш да накараш Оусън да го спре?
— Сега не мога. В града съм.
Лоркин долови някакво движение.
— Трябва да вървя.
— Успех, Аоркин. Внимавай. Обичам те.
— И аз те обичам.
Той пъхна пръстена в джоба си и се изправи. Движението, което бе доловил, бе на една от Изменниците, която бавно се придвижваше по ръба на клисурата. Вниманието й като че ли бе съсредоточено в нещо, което се намираше под нея. Сърцето на Лоркин подскочи.
„Дано Денил поддържа силен щит“.
Унх се движеше пред тях, стрелкаше се в различни посоки и отново се връщаше на същото място. Той поклати глава, обърна се и махна на Денил. Незнайно защо туземецът бе решил да говори само с него, ако имаше да съобщи нещо.
— Следите спират тук — каза мъжът и посочи земята. Той погледна нагоре към скалната стени, която бе надвиснала над тях. — Да опитаме ли там?
Денил вдигна глава и прецени разстоянието. Стената не беше кой знае колко висока. Създаде диск от сила под краката им. Хвана мъжа малко над лактите и туземецът направи същото. Двамата го бяха правили много пъти днес, дали за да се изкачат на някой хребет или стена, или за да се спуснат от ръба на клисура.
Отблизо туземецът миришеше на пот и подправки, комбинация, която не беше много приятна, но не го и отвращаваше. Денил се концентрира и издигна диска нагоре.
Двамата профучаха покрай скалната стена и се приземиха отгоре й. По ръба минаваше тесен перваз. Денил ги спусна в средата му. Над главите им, на фона на синьото небе, се очертаваха планинските върхове.
— Щом магьосниците могат да правят така, защо просто не прелетят над планините и не намерят града на Изменниците? — попита Унх.
Денил го погледна изненадано. Досега мъжът не бе задавал въпроси за способностите му.
— Левитацията изисква концентрация — отвърна той. — Колкото по-далеч от земята се намира човек, толкова по-голяма концентрация е нужна. Не съм сигурен защо. Но колкото по-високо се издигаме, толкова по-лесно се дезориентираме и накрая падаме.
Мъжът сви устни и кимна.
— Разбирам.
Той се извърна и започна да претърсва земята. Миг по-късно изсумтя със задоволство. Наведе се над пропастта, поглеждайки към сачаканците, които го гледаха озадачено.
— Следата продължава тук — извика той и тръгна по хребета.
Денил изчака, наблюдавайки как Сачаканците издигат един по един робите си върху скалното лице.
— Продължаваме да навлизаме в планината — каза член на ашаките и се огледа. — Някой стигал ли е дотук досега?
— Кой знае? — отвърна друг. — От векове се опитваме да ги намерим. Все някой е стигал.
— Съмнява ме, че сме се доближили до тях — обади се трети. — Иначе досега да са се опитали да ни спрат.
Ачати се засмя и изтупа прахта от дрехите си.
— Няма да поемат риска да наранят нашия киралийски приятел. Те не се притесняват да ни нападнат, но няма да посмеят да убият магьосник от Гилдията, защото така ще подтикнат съседите да ни помогнат да отървем Сачака от проблема с Изменниците.
— Тогава по-добре да стоим близо до посланика — каза първият ашаки. После снижи гласа си. — Макар не толкова близо, че да се налага да търпим вонята на следотърсача.
Останалите се засмяха. Денил погледна над главите им и видя, че Унх стои на стотина крачки от тях и му маха. Беше повече от очевидно, че туземецът предпочита неговата помощ пред тази на сачаканците. „Не го обвинявам. Макар че трябва да призная, че не мирише особено добре. Но пък се обзалагам, че това се отнася и за мен, след като дни наред съм бродил из планината без баня или смяна на дрехите“.
Той стигна при Унх и двамата продължиха напред. Скоро се наложи да се спуснат от другата страна на хребета, после да изкачат останалите две стени. И всеки път Унх успяваше да открие следата. Времето течеше и скоро слънцето се спусна ниско над хоризонта. Двамата стигнаха до тясна клисура. На входа й Унх се поколеба, после махна с ръка на Денил да тръгне редом с него.
— Вдигни магическата бариера — каза му той. — И я дръж силна.