— Не. Искам да науча повече за Изменниците. Те нямат роби и обществото им е устроено по съвсем различен начин от останалата част на Сачака. Мисля, че практикуват форми на магия, за които не сме чували — или не сме виждали от хиляди години. Мисля, че те са добри хора, с които може да установим приятелски отношения. Мисля… мисля, че трябва да повлияем върху добрата им страна, защото един ден може да си имаме работа с тях, вместо с хората, които днес управляват Арвис.
Денил изруга.
— Ако се стигне до война, не взимай страна! — предупреди го той. — Ако изгубят, няма да си защитен от последиците.
— Не очаквам да бъда — Лоркин сви рамене. — Осъзнавам какви проблеми може да създаде това на Гилдията. Засега е най-добре всички да се държат така, сякаш съм я напуснал. Не съм сигурен колко време ще остана тук — той се намръщи. — Има голяма вероятност да не ме пуснат, за да не разкажа на останалите къде се намира града им. Между другото, обясних всичко това на майка.
— О! Добре! — Денил подтисна въздишката си на облекчение. — Осъзнаваш ли какъв ужас изпитвах, че трябва да й разкажа за изчезването ти?
— Да — Лоркин се засмя. — Съжалявам за това — лицето му придоби сериозно изражение и той се намръщи. После наведе поглед и разтвори пръстите на едната си ръка. На дланта му лежеше кръвен пръстен. Той го подаде на Денил с очевидна неохота. — Вземи го. Не смея да го нося повече с мен. Ако го намерят, това няма да ми помогне в опитите ми да спечеля доверието им, а не искам да попада в други ръце.
Денил взе пръстена.
— На Сония ли е?
— Да — някакво движение привлече погледите им. Над купчината камъни се вдигна прах. Погледът на Лоркин проблесна и той се изправи. — Трябва да вървя.
В този момент Унх се обърна и ги погледна. Денил отново си спомни за пещерата със скъпоценните камъни.
— Приятелят ми тук — той е от племето Дюна, между другото, разказа ми нещо интересно онзи ден. Хората му имат познанието да създават камъни като онези в Пещерата на абсолютното наказание.
В очите на Лоркин проблесна интерес.
— Освен това ми каза — продължи Денил, — че Изменниците са откраднали това познание от народа му. Не е зле да го имаш предвид. Новите ти приятели сигурно имат някои не особено приятни черти.
Младият магьосник се усмихна.
— Че кой ги няма? Но ще го имам предвид. Това е интересна информация. Много интересна! — той присви очи за миг, после погледна към Денил и го хвана за ръката. — Довиждане, посланик! Надявам се новият ти помощник да се окаже по-полезен от мен!
Денил стисна ръката му. В този миг звуците отново се появиха и той подскочи стреснато. Лоркин се отдалечи, като се спря да каже нещо на туземеца. Денил се изправи, отиде при Унх и двамата изпратиха с погледи отдалечаващия се магьосник.
— Какво ти каза той? — попита Денил, когато Лоркин се изгуби от погледа му.
— Каза: „Ти си единственият, който е в опасност“ — отвърна Унх. — Има предвид, че Изменниците се страхуват, че може да ви отведа в града им.
— Не и без помощта на магьосник, може би.
Туземецът го погледна и се усмихна.
— Не.
— Значи трябва колкото се може по-бързо да те махнем оттук. Какво ще кажеш да се прехвърлим с левитация над тази купчина камъни и да видим дали някой от сачаканските ни спътници е успял да се измъкне.
— Добра идея — съгласи се туземецът.
Когато най-после се разделиха със Скелин, Сония искаше едновременно да изкрещи от яд и да заликува от облекчение.
„Досега Денил би трябвало не само да е открил Лоркин — помисли си тя, — но сигурно се е провела и битка, погребали са мъртвите и са отпразнували победата. Оусън сигурно е спрял да се чуди къде съм, установил е, че изобщо не съм ходила в болницата и е наредил на Калън да започне да се подсилва за предстоящото ми търсене.“
И всичко това за нищо. Е, не съвсем за нищо. Все пак бяха намерили една отстъпничка. Само че не онази, която търсеха.
Поне се бе отървала от Скелин и най-накрая се прибираше в Гилдията.
Но тогава се случи нещо, което изпепели цялото й желание да побърза да научи новините. В главата й прозвуча гласът на Лоркин. И тя долови отсенки от чувствата му.
Усещането бе много поучително. Беше забравила колко ефективен може да е кръвният пръстен при прехвърлянето на съзнанието на приносителя му. За съвсем кратко време тя не само успя да научи, че Лоркин е жив, а и че не се страхува за живота си и е изпълнен с надежда. Макар да не бе съвсем сигурен как ще се отнасят към него хората, при които се намира, той ги уважаваше и смяташе, че са добронамерени към него. Беше лапнал по жената, която го бе спасила, но това не бе единствената причина да се чувства задължен към нея.