— Лорд Денил?
Денил погледна към Лоркин и се усмихна.
— Ще се радвам колега магьосник да ми помага в проучванията ми. Кога искате да започнете?
— Удобно ли ще бъде утре? — Лоркин погледна към масата. — Предполагам, че ме чака доста четене.
— Разбира се, че е удобно — отвърна Денил. — Макар че… трябва да попитаме Тайенд дали е планирал нещо. Хайде да поговорим с него… и да вземем с нас тази бутилка вино.
Докато вървеше заедно с младия магьосник към стаята за гости, където Тайенд обикновено отдъхваше вечер, Денил отново се замисли за Сачака.
„Източниците ми пресъхнаха. Не мога да се сетя къде още да търся липсващите късове от историята ми. Това е отлична възможност и мисля, че имам куража да се вкопча в нея“.
Но другата причина да стои далеч от Сачака досега бе, че това означава да остави Тайенд в Киралия. Ученият трябваше да поиска разрешение от елийнския крал да замине за Сачака и едва ли щеше да го получи. Отчасти защото Тайенд не бе твърде популярен в двора, откакто се премести в Киралия, за да заживее с Денил. Отчасти, защото беше „момък“ — мъж, който предпочита мъжете пред жените. Сачаканското общество не бе толкова толерантно към „момците“ като елийнското. То приличаше повече на киралийското — подобни неща се криеха и се пренебрегваха. Елийнският крал нямаше да рискува да обиди една страна, която лесно можеше да го победи, като изпрати сред жителите й човек, когото нямаше да одобрят.
„Ами аз? Защо смятам, че киралийският крал или Гилдията няма да ме отхвърли по същата причина?“
Всъщност Тайенд не беше толкова добър в прикриването на същността си колкото Денил. Скоро след като се засели в Имардин, ученият се огради с група приятели. Той бе приятно изненадан да открие, че в киралийските Домове, също както сред елита на Елийн, има достатъчно момци и те приеха с ентусиазъм елийнската традиция в организирането на приеми. Наричаха себе си „Тайният клуб“. И все пак този клуб не бе особено таен. Мнозина в киралийското общество знаеха за него и много от тях бяха изразили неодобрението си.
Денил знаеше, че притесненията му са породени от дългите години, в които криеше истинската си природа. „Може би съм страхливец, а може и да съм свръх предпазлив, но предпочитам да запазя личния си живот… лично за мен. Тайенд просто не ми позволи да го направя. Така и не ме попита как предпочитам да живея или дали не ме притеснява това, че цяла Киралия знае какви сме“.
Но в негодуванието му се криеше още нещо. През годините Тайенд обръщаше все повече внимание на приятелите си. Макар в групичката да имаше неколцина, чиято компания допадаше на Денил, повечето бяха разглезени богаташки синчета. И понякога Тайенд приличаше повече на тях, отколкото на младия мъж, с когото Денил бе пътувал преди години.
Магьосникът въздъхна. Сега не искаше да пътува с човека, в който се беше превърнал Тайенд. Страхуваше се, че ако бъде принуден да живее с него в някоя друга страна, това ще ги раздели завинаги. Освен това не спираше да се чуди дали ако прекарат известно време далеч един от друг, това няма да ги накара отново да търсят компанията си.
„Но ако няколко седмична или месечна раздяла ни се отрази добре, как ли ще се чувстваме след две години?“
Когато влезе в стаята за гости и видя, че Тайенд вече е отворил бутилка вино и я е пресушил до половината, той поклати глава.
Ако наистина възнамеряваше да запълни пропуските в историята на магията — делото на живота му — не трябваше просто да си седи тук и да чака някой да му изпрати точния архив или документ. Трябваше сам да тръгне да търси отговорите, дори това да означава да рискува живота си или да остави Тайенд в Киралия. „В едно нещо съм сигурен. Каквито и недостатъци да има Тайенд, аз го обичам достатъчно, за да не искам да рискувам живота му. Той ще поиска да дойде с мен и аз ще му откажа“.
И Тайенд нямаше да остане доволен. Никак.