Декър погледна натам едновременно с него. Зад гърбовете им се издигаше стена от храсти и дървета, затова и двамата се изправиха, за да надникнат над зеленината. От другата страна четири момчета бяха заобиколили пето и тормозеха жертвата си.
— Глу-пав се-ляк! — пееха те. — Ня-ма дом. Все ре-ве. Все смър-ди.
— Хей! — викна им Декър. — Престанете или ще ви пратя всичките да помагате в болниците!
Лоркин се намръщи. Майка му въобще не харесваше идеята на лейди Винара да наказва учениците, като ги изпраща да помагат в болниците. Тя казваше, че по този начин те намразват работата и никога няма да я смятат за нещо благородно. Но от доброволци винаги имаше нужда, затова просто не й стигаше куражът да възрази. Никои от онези, които всъщност бяха изпратени при нея за наказание, после избираха да се обучават в лечителство, защото работата с нея ги беше вдъхновила, но всичките им съученици тайно им се присмиваха.
Учениците промърмориха някакви извинения и се разбягаха във всички посоки. Когато Лоркин и Декър отново седнаха на пейката, на входа на градинската стая се появиха двама магьосници.
— А! Стори ми се, че чух гласа ти — каза Риатър, а разтревоженият израз веднага изчезна от лицето на Пърлър, щом разпозна приятеля на брат си. — Имате ли нещо против да се присъединим към вас?
— Съвсем не — отвърна Декър и с жест ги покани на отсрещната пейка.
Лоркин ги огледа внимателно, чудейки се каква ли е причината за намръщената физиономия на Пърлър. Риатър изглеждаше ужасно доволен, че ги е срещнал.
— Пърлър получи няколко лоши новини тази сутрин — каза Риатър и се обърна към брат си. — Кажи им.
Пърлър го погледна.
— За теб не са лоши, надявам се — брат му сви рамене и не отвърна нищо, затова магьосникът въздъхна и се обърна към Декър. — Лорд Марон подаде оставка. Оказва се, че ще му е нужно доста повече време, за да оправи семейните проблеми. Затова аз няма да се връщам в Сачака.
— Няма ли да помагаш на новия посланик? — попита Лоркин.
Пърлър сви рамене.
— Бих могъл, ако поискам. Но… — той погледна брат си. — И аз трябва да се погрижа за някои семейни дела.
Риатър потрепна.
— И кой ще го замени? — зачуди се Декър.
— Някой спомена, че лорд Денил се е кандидатирал — Риатър се ухили. — Може би иска да провери как са местните…
— Риатър! — прекъсна го Пърлър.
— Какво? Всички знаят, че той е момък.
— Което не означава, че трябва да си правиш груби шеги с него. Порасни и поумней! — той завъртя очи. — Освен това лорд Денил не би пожелал да отиде. Той е твърде зает с проучванията за книгата си.
Сърцето на Лоркин подскочи.
— Снощи той ми каза, че проучванията му вървят много тегаво. Може би… може би се надява да ги продължи там.
Риатър стрелна брат си с поглед.
— Това ще те накара ли да промениш намеренията си? Ох! — той разтърка рамото си след силния удар на Пърлър. — Заболя ме.
— Това беше целта — Пърлър се замисли. — Интересно дали някой ще се кандидатира за негов помощник. Повечето хора са склонни да не обръщат внимание на наклонностите на лорд Денил, но малцина биха рискували да бъдат одумвани, ако се предложат за негови помощници.
Лоркин сви рамене.
— Аз бих отишъл.
Останалите впериха погледи в него. Лоркин огледа шокираните им лица и се разсмя.
— Не, не съм момък. Но винаги съм се разбирал с лорд Денил, а и проучванията му са интересни — и полезни. С гордост бих участвал в тях. — За негова голяма изненада те продължаваха да го гледат разтревожено. С изключение на Пърлър, отбеляза той.
— Но… Сачака — каза Риатър.
— Дали това е мъдър избор? — попита Декър.
Лоркин ги погледна.
— Пърлър е оцелял. Защо да не успея и аз?
— Защото преди няколко години родителите ти са убили няколко сачаканци — посочи Декър с тон, който намекваше, че Лоркин е глупак. — Това няма да им хареса.
Лоркин протегна ръце, обхващайки с жеста си цялата Гилдия.
— Всички магьосници са участвали в битката, както и някои ученици. Има ли значение какво са направили родителите ми?