Денил отново поклати глава.
— Не, Тайенд. Аз… предпочитам да не го правиш. Първо, това е опасна страна и макар магьосниците и повечето търговци да се завръщат живи и здрави, никой не знае как ще реагират сачаканците на някой благородник-немагьосник, който се осмелява да влезе в тяхната територия.
— Значи ще разберем.
— Освен това трябва да се спазва и благоприличие. Доколкото успях да разбера, сачаканците нито приемат момците, нито ги наказват със смърт. Но ни смятат за нисши и често отказват да общуват с хора, които са далеч под тях в социалната йерархия. Това няма да ми помогне нито за поста, нито в търсенето на исторически архиви.
— Ако сме дискретни, те няма да разберат — каза Тайенд. След това се намръщи и погледна Денил. — Затова го правиш, нали? Нови проучвания!
— Разбира се. Да не би да смяташ, че изведнъж ми се е приискало отново да бъда посланик или да живея в Сачака?
Тайенд се изправи и закрачи из стаята.
— Сега разбирам всичко — той се спря. — За какъв срок се дава този пост?
— Две години, но ако е необходимо, мога да се върна и по-рано. Както и да посещавам родината.
Тайенд отново закрачи из стаята, потупвайки с пръст брадичката си. Внезапно се намръщи.
— Кой ще ти бъде помощник?
— Лорд Лоркин прояви интерес.
Раменете на Тайенд се отпуснаха.
— Какво облекчение. Той не те е съблазнил, за да ме напуснеш.
— Откъде си толкова сигурен?
— О, синът на Сония има доста добра репутация сред дамите — откакто работата с онова момиче се развали. Може би все пак е преувеличена, както обикновено. Но не са малко онези, които биха предпочели да го разберат от първа ръка.
Денил усети как го жегва любопитство.
— Така ли? И защо не са?
— Очевидно младежът подбира.
Денил се облегна назад.
— Това означава ли, че в Сачака ще трябва да го държа под око?
Ученият го погледна лукаво.
— Аз бих могъл да го наглеждам. Така ще можеш спокойно да се занимаваш с проучванията си.
— Не, Тайенд!
По лицето на учения преминаха гняв и раздразнение, той си пое дълбоко дъх и рязко го изпусна.
— По-добре размисли — каза той. — И знай, че ако не го направиш, аз ще… — той се поколеба, после изпъна рамене. — Когато след две години се върнеш в Киралия, може да не ме намериш тук.
Денил погледна любовника си, без да знае как да реагира. Сърцето му се бе свило при заплахата, но нещо го накара да замълчи. Може би причината бе, че Тайенд не се бе опитал да го спре. Просто искаше да се впусне в поредното приключение.
Ученият го погледна с широко отворени очи. После поклати глава, обърна се и бързо излезе от стаята.
Глава 5
Приготовления
Когато протегна ръка да докосне стената, Сери почувства прилив на странна привързаност. Някога старата ограда на града бе символ на разделението между бедни и богати — бариера, отвъд която можеха да преминават само Крадците и приятелите им, когато зимното Прочистване прогони всички бездомни скитници и обитателите на препълнените бараки извън града.
Сега тя не означаваше нищо за имардинците, освен неясен спомен за миналото. Стената представляваше част от сграда, собственост на Сери — просторен склад, където вносителите можеха да съхраняват стоките си, законни или контрабандни. В сградата имаше няколко входа към някогашната подземна мрежа от проходи, известна като Пътят на Крадците, но те се използваха рядко. Сери ги държеше само като евентуални пътища за бягство, но напоследък Пътят не можеше да гарантира безопасна евакуация.
Сери се отдалечи от стената и седна. Бе решил, че добре обзаведеното жилище на втория етаж на склада е подходящо за живеене. Завръщането в старото му убежище бе немислимо. И без болезнени спомени, то очевидно не бе безопасно. Не че някое от останалите му леговища бе по-добре защитено, но все пак съществуваше вероятността местоположението им да не е известно на убиеца.
Ала Сери нямаше намерение да се крие. Всеки път когато излезнеше в града, дали в квартала му или не, някой можеше да го нападне. Което го накара да се замисли дали не е сбъркал в предположението си, че той е истинската цел на убиеца.
„Не. Дори да са изчакали да си тръгна, преди да избият семейството ми, същинската им цел съм аз. Селия и момчетата нямаха врагове“.
При мисълта за тях гърдите го пристегнаха и за миг дъхът му спря. Но той успя по някакъв начин да улови тази задушаваща мъка и да я превърне в нещо друго — дълбока нарастваща ярост. Ако убиецът (или убийците) или човекът, който ги беше изпратил, възнамеряваше да нарани Сери, значи бяха успели. И щяха да си платят за това! И в този ред на мисли бе по-важното да разбере кой е убил семейството му и защо, а не как са открили убежището и са проникнали в него.