Когато за пръв път надникна в помещенията на магьосническите жилища, тя се впечатли от луксозното им обзавеждане, но не откри нищо необичайно в големината им. Не знаеше, че те са малки в сравнение с домовете, където живееха мъжете и жените от висшите съсловия. Всяко жилище се състоеше от две до четири стаи, в зависимост от големината на семейството на магьосника. Всички те бяха с доста скромни размери.
С изключение на обичайните оплаквания, повечето магьосници бяха склонни да живеят в подобни малки жилища — заради това, че се намираха в земите на Гилдията. Те се бяха адаптирали към ограниченията. Не се хранеха на трапезна маса, а блюдата се сервираха на малки масички пред столовете в гостната. Единствено изключение бяха официалните вечери на Гилдията, които се сервираха на дълга трапезна маса в Банкетната зала.
Всъщност имаше и още едно изключение — малката трапезария в седалището на Върховния повелител.
В съзнанието на Сония проблесна спомен за тази стая и за вкусовете, които не бе усещала от години. Улови се, че се чуди (и то не за пръв път) какво ли се е случило с прислужника на Акарин, Такан — някогашният сачакански роб, който готвеше такива невероятни ястия. След нашествието не се беше чуло нищо за него. Тя се надяваше, че е оцелял.
Джона седна с тежка въздишка на облекчение. Сония погледна към охлаждащите се блюда на масата. Храната не бе нещо екзотично, просто обичайните ястия от кухните на Гилдията. Тя се намръщи. Лоркин беше този, който трябваше да прекъсне разговора й с Регин.
— Той ще дойде скоро — увери я Джона, досещайки се какво е провокирало тревогата й. — Не би посмял да пропусне вечеря с майка си.
Сония изхъмка.
— Изглежда ми доста подготвен да не ми се подчини и да се остави да бъде убит в Сачака. Защо ще го притеснява някаква си вечеря?
— Защото тогава ще трябва да отговаря и пред мен — отвърна Джона.
Сония срещна погледа й и се усмихна.
— Можеш да си вървиш, ако искаш. Накрая само ще ти проглуша ушите с оплаквания.
— Ушите ми са свикнали. Освен това, ако той не се появи, няма да оставим всичката тази храна да се похаби, нали?
— Знаеш много добре, че ще чакам дори след като се развали, така че няма смисъл и двете да стоим гладни. Върви! Ранел сигурно е гладен.
— Той ще работи до късно тази вечер и ще вечеря в жилищата на прислужниците — Джона стана и огледа рафтовете с книги, после измъкна един парцал от джоба си и забърса праха.
„Няма да мога да я разубедя“ — помисли си черната магьосница. След като пристигнаха в Гилдията, за да помогнат на Сония по време на бременността, раждането и майчинството й, Джона и Ранел решиха да останат и си намериха работа като прислужници — Джона остана при Сония, а Ранел се хвана при шивачите на мантии. Двете им деца израснаха тук, играеха си заедно с Лоркин и накрая си намериха добре платени места като прислужници на богатите семейства в града. Джона беше много доволна от това. Никой от нейното съсловие не би могъл да се надява на повече. Човек, роден извън Домовете, можеше да влезе в благородническата класа на държавата единствено чрез приемането в магьосническата гилдия.
Вниманието им бе привлечено от почукване по вратата. Сония си пое дълбоко дъх и насочи магията си към ключалката. Вратата се отвори и в стаята влезе Лоркин с разкаян вид. Тя въздъхна с облекчение.
— Съжалявам, че закъснях — каза той. — Майко… Джона. — Той кимна на двете жени. — Срещата свърши едва преди няколко минути.
— Дойде тъкмо навреме — каза Джона и се запъти към вратата. — Ако беше закъснял още малко, аз щях да ти изям храната.
— Защо не останеш на вечеря? — попита той и се усмихна обнадеждено.
Тя го изгледа разбиращо.
— И двете да започнем да ти натякваме какъв си глупак?
Той примигна и се ухили печално.
— Лека нощ, Джона.
Тя изсумтя развеселено, преди да се измъкне през вратата и да я затвори след себе си.
Сония го погледна. Очите им се срещнаха за миг, след което Лоркин огледа стаята.
— Има ли някаква промяна тук? — попита той.
— Не — тя му посочи с жест другия стол. — Сядай! Яж! Няма смисъл да оставяме храната да изстива още повече.
Той кимна и двамата започнаха да пълнят чиниите си. Сония забеляза, че той се храни с обичайния си ентусиазъм. Или може би бързаше за някъде? Искаше ли да приключи колкото се може по-бързо с вечерята? Да избяга от властната си майка и да се отърве от непрекъснатото напомняне за неща, които предпочита да забрави — като например рисковете при пътуването до Сачака?