Ако наистина вярват, че може да го направи, досега да са се покрили някъде. Денил знаеше, че лично той никога не би предпочел да се намира близо до черен магьосник, който е на път да си изпусне нервите. Но те сигурно смятаха, че Калън ще е способен да я спре и сблъсъкът ще бъде повече развлекателен, отколкото опасен.
Щом влезе в Заседателната зала, Денил забеляза, че повечето Висши магове вече седят по местата си. Лоркин също чакаше, застанал встрани. Денил се приближи до младия мъж, който го посрещна с предпазлива усмивка.
— Нервен ли сте?
Лоркин се усмихна криво.
— Малко.
— Как мина вечерята с майка ви?
— Не много добре — усмивката на Лоркин изчезна и той въздъхна. — Мразя да се карам с нея. Но мразя и това, че трябва винаги да се караме, за да постигам онова, което искам да правя.
— Винаги? — повтори Денил.
Лоркин се намръщи и извърна поглед.
— Е, сигурно не съвсем. Но всъщност го правим често. Снощи, например. Точно когато намерих нещо важно, в което искам да участвам.
— Наистина ли отиването в Сачака означава толкова много за вас? — попита Денил, без да крие изненадата си.
— Разбира се — Лоркин вдигна глава и срещна погледна на Денил. — Според вас защо искам да отида? Дано не мислите, че е защото искам да предизвикам майка си.
— Не — Денил сви рамене. — Мислех, че искате да се впуснете в приключение. Да се махнете от отегчителната, ограничаваща Гилдия — той се усмихна. — Нямах представа, че наистина смятате работата за важна.
— Смятам я — увери го Лоркин. — И поддържането на добри отношения със Сачака, и проучването на историята на магията. Макар при второто да съм повече заинтересован от онова, което бихме могли да направим с откритията ни.
Денил го погледна замислено. Беше се надявал, че младият магьосник ще е най-малкото полезен, а в най-добрия случай интересен придружител. Сега установи, че е доволен да узнае, че помощникът му се интересува както от проучванията му, така и от посланическите задължения, но същевременно бе обезпокоен, че може би няма да успее да прехвърли част от задълженията си на Лоркин, когато пожелае да се позанимава със собствените си интереси.
Залата се изпълни с приглушено мърморене и Денил се огледа, за да види какво го е причинило. В стаята бе влязла Сония, но се беше спряла да разговаря (Я виж ти!) с лорд Регин. Тя го погледна озадачена, но кимна с глава и се извърна. Вместо да се изкачи по стъпалата към обичайното си място, тя остана на площадката, пред Денил и Лоркин, а Регин излезе. Сония изглеждаше спокойна и като че ли дори развеселена. Останалите Висши магове вече бяха пристигнали.
„Несъмнено е пресметнала пристигането си така, че да е една от последните, за да спести на сина си неудобството от присъствието й като негов противник“.
Оусън закрачи бавно напред-назад, показвайки готовността си да започне веднага, щом магьосниците утихнат.
— Възнамерявам да започна това изслушване, стига да не ми посочите някаква причина за отлагането му — каза Оусън. После замълча за миг и след като не последваха никакви възражения, кимна. — Първо ще изложа причините за днешната среща — започна той. — Лорд Лоркин кандидатства за поста помощник на Посланика на Гилдията в Сачака, който бе спечелен от лорд Денил. Черната магьосница Сония изрази протест срещу утвърждаването на лорд Лоркин на съответния пост — той се обърна към Сония. — Какви са причините ви за протеста?
— Че Лоркин, син на бившия Върховен повелител Акарин и моя милост, ще бъде застрашен от отмъщението на семейството на Карико и Дакова, първият от които убих по време на ичанското нашествие, а вторият е бил убит от Акарин преди много години. Както и от отмъщението на семействата на останалите ичани, убити по време на нашествието. Дори в момента да не търсят отмъщение, изпращането му в Сачака може да бъде тълкувано като обида. И в двата случая присъствието му може да застраши мира между двете държави.
Оусън се обърна към Лоркин и Денил.
— А вие, лорд Лоркин, какво ще отговорите на това?
— Аз ще оставя Висшите магове да преценят доколко рискът наистина е толкова голям, както твърди май… Черната магьосница Сония и ще се съобразя с тяхното решение — отвърна Лоркин.
Устните на Оусън се разтегнаха в лека усмивка на одобрение. Той отмести поглед към лорд Денил.
— А вие какво ще кажете, Посланик Денил?