Славея беше изсипала съдържанието на дисагите си на масата. Смъкнатите й ботуши лежаха захвърлени на прага, наметалото бе метнато на един стол. Котлето вече завираше. Самата тя беше стъпила на едно трикрако столче пред долапа. Като влязох, се обърна към мен. Държеше кафяво гърненце.
— Този чай още ли е добър? Мирише хубаво.
— Чудесен е, когато ме заболи достатъчно, че да не повърна, докато го пия. Слез оттам. — Хванах я за кръста и я вдигнах с лекота, въпреки че старата рана на гърба ми ме жегна, щом я смъкнах на пода. — Седни. Аз ще направя чай. Разкажи ми за Пролетния панаир.
Тя заразказва, а аз извадих с трополене малкото чаши, нарязах филии от последния самун хляб и сложих заешката яхния да се стопли. Разказите й за Бъкип бяха нещо, което бях свикнал да слушам от нея: говореше за менестрели, които се представили много зле, клюкарстваше за лордове и дами, които изобщо не бях познавал, и упрекваше или пък хвалеше храната от трапезите на благородници, където беше гостувала. Всяка история разказваше остроумно, като ме караше да се смея или пък да клатя глава според случая, без помен от болезнените спазми, които Сенч беше събудил в мен. Предполагам, че беше, защото той ми бе говорил за хора, които и двамата познавахме и бяхме обичали, и разказваше историите си от тази интимна гледна точка. Тъгувах не толкова за самия Бъкип или за градския живот, колкото за дните на детството ми и за приятелите, които бях познавал. В това отношение бях в безопасност — не можех да се върна в онова време. Малцина от тези хора дори знаеха, че все още съм жив, и това беше точно както исках да бъде. Казах го на Славея:
— Понякога разказите ти ме жегват в сърцето и ме карат да съжалявам, че не мога да се върна в Бъкип. Но онзи свят вече е затворен за мен.
Тя ме погледна намръщено.
— Не разбирам защо.
Изсмях се.
— Не мислиш ли, че някои хора биха се изненадали да ме видят жив?
Тя кривна глава и ме погледна искрено.
— Мисля, че много малко хора, дори между приятелите ти, биха те познали. Повечето те помнят като младеж с безукорна външност. Счупеният нос, резката през лицето ти, дори бялото в косата ти ще са достатъчно прикритие. Тогава ти се обличаше като син на принц; сега носиш дрехи на селяк. Тогава се движеше с изяществото на воин. Сега… хм, сутрините или в студен ден се движиш със старческа предпазливост. — Поклати съжалително глава и добави: — Изобщо не си се грижил за външността си, а и годините не бяха милостиви към теб. Би могъл да добавиш пет, дори десет години към възрастта си и никой не би се усъмнил.
Тази груба преценка от страна на любовницата ми ме жегна.
— Какво пък, добре е да го знам — отвърнах кисело и смъкнах котлето с чая от огъня. Отбягвах погледа й.
Тя схвана погрешно думите и тона ми.
— Да. А като добавиш и че хората виждат това, което очакват да видят, а не очакват да те видят жив… Мисля, че би могъл да рискуваш. Какво, да не би да обмисляш да се върнеш в Бъкип?
— Не. — Много кратко прозвуча, но не можах да измисля какво да добавя. Това сякаш не я притесни.
— Жалко. Толкова много пропускаш, като живееш сам. — И веднага се впусна в описание на танците на Пролетния панаир. Въпреки киселото си настроение не можех да не се усмихна, докато ми описваше Сенч, въвлечен в танц от млада обожателка на шестнайсет лета. Права беше. Щеше да е наистина забавно да съм там.
Умът ми се зарея по старото мъчение с „ами ако“. Ами ако бях могъл да се върна в Бъкип, с моята кралица и Славея? Ами ако се бях върнал у дома при Моли и детето ни? Ако се бях върнал в Бъкип жив, когато всички вярваха, че съм екзекутиран заради практикуване на Осезанието, щях да донеса само разделение по време, когато Кетрикен се опитваше да обедини страната. Щеше да се появи фракция, която да подкрепя мен над нея, защото макар да бях копелдак, все пак бях Пророк по кръв, докато тя управляваше само по силата на брака. Някоя по-силна фракция щеше да настоява отново да бъда екзекутиран и този път — по-категорично.
А ако се бях върнал при Моли и детето, за да си я отведа и да е моя? Предполагам, че бих могъл, стига да не се интересувах от никой друг, освен от самия себе си. Тя и Бърич ме бяха отписали като мъртъв. Жената, която бе моя съпруга, освен по име, и мъжът, който ме беше отгледал и бе станал мой приятел, се бяха събрали. Той беше осигурил покрив над главата на Моли, беше се грижил да има храна и да е на топло, докато детето ми растеше в утробата й. Със собствените си ръце бе акушерствал при раждането на незаконното ми дете. Двамата бяха опазили Копривка от хората на Славен. Бърич бе обявил и жената, и детето за свои не само за да ги защити, но и за да ги обича. Не можех да си позволя да се върна при тях и да ги накарам да изглеждат неверни в собствените си очи. Не можех да превърна връзката им в нещо срамно. Бърич щеше да ми отстъпи Моли и Копривка. Суровото му чувство за чест нямаше да му позволи да постъпи другояче. И цял живот след това щях да се чудя дали тя ме сравнява с него, дали любовта, която са споделяли, е била по-силна и по-искрена от…