— Откъде знаеш какво ми готви? — попита ме с безразличие.
— Защото знам какво щях да направя аз.
Това не беше съвсем вярно. Никога не бях взимал тялото и ума на друга личност, за да удължа живота си. Твърде благороден бях за това. Толкова благороден, че бях готов да убия моя принц, вместо да позволя да го използват така. Толкова благороден, че бях готов да го убия, макар да знаех, че тогава дъщеря ми също ще умре. Не исках да разчепквам повече това разсъждение. Тъй че задържах ножа на гърлото на единствения наследник на Искрен и загледах приближаващите се Петнисти. Изчаках ги да доближат и повиших глас:
— Приближите ли се още, ще го убия.
Едрият мъж на бойния кон беше водачът им. Вдигна ръце, за да спре настъпването на другите, но сам бавно продължи напред, сякаш за да изпита решимостта ми.
— Само едно движение на ръката ми и принцът е мъртъв — предупредих го.
— О, стига глупости — отвърна едрият мъж. Продължи бавно към мен. Моя черна изцвили питащо на коня му. — И какво ще направиш, ако спрем послушно? Ще стоиш тук, докато не умреш от глад ли?
— Пуснете ни, или ще го убия.
— Също толкова глупаво. Каква ни е изгодата от това? Ако не можем да го имаме, по-добре да е мъртъв. — Гласът му беше дълбок, отекващ и звучен. Имаше смугло благородно лице и седеше на коня си като воин. По друго време и на друго място щях да го видя и да го оценя като човек, достоен за приятелството ми. Спътниците му се изсмяха на жалките ми усилия да му се опълча. Той се приближи още малко. Едрият кон вдигаше високо краката си и очите му блестяха с връзката им — Осезание. — И помисли какво става, ако го убиеш, докато идвам към вас. Щом той умре, ще ни ядосаш ужасно. И пак ще си без никакъв шанс да избягаш. Съмнявам се, че дори ще можеш да ни принудиш да те убием бързо. Тъй. Ето го контрапредложението ми. Дай ни момчето и ще те убия бързо. Имаш думата ми за това.
Колко милостиво предложение! Сериозността му и грижливо подбраните думи ме убедиха, че ще го спази. Една бърза смърт звучеше доста примамливо, като си представих алтернативите. Но не исках да умра, без да имам последната дума.
— Добре. Но за вас той струва повече от моя живот. Освободете вълка и другия. Тогава ще ви предам принца и можете да ме убиете.
Принцът стоеше съвсем неподвижен в хватката ми. Едва долавях дъха му, но все пак усещах, че слуша, думите ми сякаш попиваха в него като вода в суха пръст. Тънката мрежа на Умение помежду ни ме предупреди, че става още нещо. Той се пресягаше към някого с нечестивата си смес от Осезание и Умение. Стегнах мускулите си, за да не би жената отново да наложи властта си над тялото му.
— Лъжеш ли? — попита Предан толкова тихо, че едва го чух. Но въпросът на Предан ли беше, или на жената?
— Казвам истината — излъгах искрено. — Ако освободят лорд Златен и вълка, ще те освободя. — В смъртта. А второто гърло, което щях да срежа, щеше да е моето.
Големият мъж на големия кон ми отвърна със смях.
— Много късно е за това, боя се. Те вече са мъртви.
— Не са.
— Не са ли? — Доближи се още.
— Щях да разбера, ако вълкът е умрял.
Вече не беше нужно да вика, та гласът му да стигне до мен. Заговори ми съвсем свойски.
— И точно затова е толкова неестествено да ни се противопоставяш. Признавам, това, че те накарах да отговориш само на този въпрос, е достатъчно, за да отложа смъртта ти. — В очите му грееше топлота към мен, а в гласа му се появи нотка на искрено любопитство. — Защо, в името на живота и смъртта, които Еда и Ел обграждат, се възправяш срещу собствения си вид? Харесва ли ти това, което правят с нас? Боят с камшици, бесенето, разчленяването и изгарянето? Защо ги поддържаш?
Извисих глас, за да ме чуят всички.
— Защото това, което искате да направите на това момче, е грешно! Това, което жената е направила на своята котка, е грешно! Нарекли сте се Петнисти и се гордеете с потеклото си, но вървите срещу онова, което учи Старата кръв. Как можете да извините онова, което тя е направила на котката си, да не говорим за това, което иска да направи на принца?
Светлината в очите на едрия мъж помръкна.
— Той е Пророк. Може ли да му се направи нещо, което да не е заслужил хилядократно?
При тези думи принцът се вкочани в ръцете ми.
— Лодвайн, в това ли вярваш наистина? — Младостта и неверието в гласа на Предан бяха покъртителни. — Толкова красиво ми говореше, докато пътувах с вас. Казваше, че ще стана кралят, който ще обедини своя народ в равенство и справедливост. Казваше, че…
Лодвайн поклати глава с презрение към наивността му.
— Щях да кажа всичко, за да те накарам да тръгнеш с нас по своя воля. Печелех време с красиви думи, докато връзката се вплете достатъчно здраво. Получих знаци през котката, че задачата е изпълнена. Пеладайн скоро вече ще може да те вземе. Ако го нямаше този нож на гърлото ти сега, вече щеше да те е взела. Но Пеладайн не желае да умре пак. Веднъж й е достатъчно. Смъртта й беше бавна, кашляше и се давеше, линееше с всеки ден. Дори смъртта на майка ми беше по-бърза. Обесиха я, вярно, но не беше още мъртва, докато я разсичаха на четири части, за да я хвърлят в огъня. А колкото до баща ми, сигурен съм, че времето, в което е гледал как войниците на Славен Пророка премахват майка ми, му се е сторило дълги години. — Усмихна се с омраза на Предан. Тъй че разбираш, връзката на семейството ми с Пророците е дълга. Дългът е стар, принц Предан. Мисля, че най-приятното време, което Пеладайн е имала през последната година, бяха часовете, през които замисляхме това за теб. Мисля, че е съвсем уместно един Пророк да възстанови един живот заради онези, които ми бяха отнети.