— Изглеждаш доста загрижен за спасението му — подметна Лодвайн.
Свих рамене.
— Плаща ми добре за малко работа. И търпи моя вълк. Разбираме се вече от години. Такава работа не се намира лесно.
Лодвайн се усмихна широко, но в очите му долових скрито презрение към слугинската етика. Разтворих още яката си.
Той погледна към Предан. Момчето го гледаше, без да трепне.
— Имаме проблем обаче — отбеляза тихо Лодвайн. — Момчето няма изгода от сделката ни. Като нищо може да я издаде на лорд Златен.
Усетих как Предан си пое дъх, за да заговори. Стиснах го по-силно, за да мълчи, но той все едно заговори:
— Моят интерес е да живея — заяви високо. — В колкото и нещастно съществуване да се превърне това. И държа на котката. Защото тя ми е вярна, колкото и да е лъжлива сестра ти към двама ни. Няма да изоставя котката и да я предам. А ако ми отнеме тялото, може би това е цената, която трябва да платя за това, че позволих да ме излъжат с обещания за приятелство. И любов. — Гласът му беше твърд и звучен. Зад рамото на Лодвайн видях как двама от ездачите му извърнаха очи, наранени от думите на Предан. Но никой не се обади да го защити.
Устните на Лодвайн се извиха в усмивка.
— Значи се разбрахме. — Изпъна ръка към мен, сякаш искаше да запечатаме сделката с ръкостискане. Усмихна ми се обезоръжаващо. — Махни ножа от гърлото на момчето.
Усмихнах му се вълчи.
— А, не. Още не. Ти каза, че Пеладайн може да го завладее по всяко време. Възможно е, ако го направи, да решиш, че нямате нужда от мен. Можеш да ме убиеш, да оставиш сестра си да вземе момчето и след това да го представиш на лорд Златен, заложника, освободен, за да го върне в двора. Не. Ще го направим по моя начин. Освен това момчето може да промени намеренията си. Ножът му помага да помни, че ще стане, както аз кажа. — Доколко щеше да чуе Предан обещанието, стаено в тези думи? Задържах погледа си върху Лодвайн и не промених тона си. — Да видя лорд Златен на коня и пуснат на свобода, с моя вълк до него. И чак тогава, след като видя, че спазваш думата си, ще предам и момчето, и себе си на волята ти.
Хилав, много хилав план. Стратегията ми не стигаше по-далече от това да ни отведат при Шута и Нощни очи. Задържах усмивката и погледа си върху Лодвайн, но усетих как другите бавно подкараха конете си към нас. Стисках ножа здраво. В един момент принцът вдигна ръка и ме хвана за китката. Съвсем леко — макар да изглеждаше, че се съпротивлява на острието, не беше така. Всъщност като че ли искаше да го задържи на гърлото си.
— Добре, ще го направим както искаш — най-сетне отстъпи Лодвайн.
Качването на Моя черна бе доста непохватно, като се има предвид ножът до гърлото на принца, но се справихме. Предан беше някак прекалено отзивчив за жертва — боях се, че Лодвайн ще го забележи. Точно в този момент бях готов да дам какво ли не принцът да беше обучен по-добре в Умението. Нишката, която ни свързваше, бе твърде тънка, за да разбера мислите му, а и той не знаеше как да насочи ума си към моя. Можех да усетя само страха и решимостта му. Решимост за какво? Нямаше как да знам. Моя черна не беше доволна от двойния товар, който трябваше да носи, и сърцето ми се сви в лошо предчувствие. Не само рискувах да я нараня още по-лошо, но и нямаше начин да побегнем. Всяко потръпване на куцащия й крак бе като укор за мен. Но нямах избор. Яздехме след Лодвайн, другите Петнисти ни бяха обкръжили плътно. Не изглеждаха благоразположени. Разпознах едната жена от краткия ни сблъсък. Не видях никой от двамата мъже, с които се бях сразил. Доскорошните приятели на принца не показваха вече особено съчувствие и дружелюбие и към него. Той сякаш не ги виждаше, яздеше загледан право напред. Върхът на ножа ми бе опрян в ребрата му.
Яздехме към леса. Околността бе странно осеяна с могили и реших, че преди много време тук се е издигал някакъв град. Ливадите и горите отново бяха завзели земята, но земя, разравяна дълго от лемежа на плуга, остава завинаги по-равна. Мъх се беше хванал по каменните зидове, разделяли някога пасбищата, а около тях беше израсла трева, и трънаци и драки, които като че ли обичат такива каменисти места. „Никой не живее вечно — говореха сякаш стените. — Четири такива камъка, струпани един върху друг, ще надживеят всички твои мечти и ще стоят, когато твоите потомци отдавна ще са забравили, че си живял тук“.