Предан се беше смълчал. Държах ножа, опрян в ребрата му. Вярвам, че ако бях усетил жената да завладява тялото му, щях да натисна острието навътре. Умът му като че ли се беше отнесъл някъде. Използвах това време, за да огледам по-подробно Петнистите. Бяха дванадесет, с Лодвайн.
Стигнахме до пещера в един склон. Преди много време някой бе добавил каменни стени, за да я разшири. Останки от дървена порта висяха килнати. Кошара, помислих си. Добро място да се държат овцете през нощта, с пещерата за подслон, ако дъждът или снегът се усилят. Моя черна вдигна глава и изцвили за поздрав на Малта и другите три коня, вързани там. Изкарах ги всичко петнадесет. Внушителна сила, на която да се опълчиш, дори да бяхме повече от един.
Слязох от кобилата и смъкнах и принца. Той се олюля. Устните му помръдваха, все едно шепнеше, но не чух нищо. Очите му изглеждаха стъклени и унесени. Опрях отново ножа на гърлото му.
— Ако се опита да го вземе, преди да освободите другите, все пак ще го убия — предупредих Лодвайн.
Той ме погледна изненадано. После изрева:
— Пеладайн!
От пещерата изскочи ловна котка. Спря и ме прикова с изпълнения си с омраза поглед. Тръгна бавно към мен: не беше котешко прокрадване, а стъпката на разстроена жена.
Принцът я гледаше. Не каза нищо, но усетих хрипливата въздишка, изтръгнала се от него. Лодвайн клекна до котката и заговори тихо:
— Сключих сделка. Ако пуснем приятелите му на свобода, той ни дава принца непокътнат. Нещо повече, връща те в Бъкип и ти помага да те приемат там.
Не знам дали си казаха нещо, или Лодвайн просто прие, че е съгласна. Изправи се и каза високо:
— Влизай. Приятелите ти са там.
Последвах го в пещерата с ужасна неохота. Вън, на открито, все още имах някакъв шанс за бягство. Но вътре щяхме да сме заклещени. Единственото, което можех да си обещая, бе, че няма да получат принца. Да срежа гърлото му щеше да е работа за един миг. Не бях толкова сигурен, че мога да даря себе си с бърза смърт, още по-малко — Нощни очи и Шута.
Вътре гореше малък огън и при миризмата на печено стомахът ми изръмжа. В бивака им нямаше никакъв ред, приличаше по-скоро на разбойническа бърлога, отколкото на военен лагер. Това ме предупреди, че не бива да разчитам прекалено на властта на Лодвайн над хората му. Това, че го следваха, не означаваше, че са му подчинени. Заоглеждах пещерата, докато Лодвайн разговаряше тихо с хората, оставени да пазят. Не беше поставил никого начело на охраната. Очите им бяха приковани в него и се отдалечих. Никой не се възпротиви. Още носех талисмана на Джина над ризата си и се усмихвах обезоръжаващо. Явно беше, че влизам навътре в пещерата, а не се опитвам да избягам навън.
Това бе поредният знак колко неформално е командването на Лодвайн. Опасението ми, че Петнистите представляват нещо като войска Осезаващи, се стопи — всъщност бяха обикновена сбирщина.
Сърцето ми намери приятелите ми преди очите. Видях две свити на пода тела в дъното на пещерата. Не поисках разрешение. С ножа, опрян на гърлото на Предан, тръгнах към тях.
Към дъното таванът се снишаваше и пещерата се стесняваше.
Те спяха. Постелята им бе наметалото на Шута, тоест онова, което бе останало от тази великолепна дреха. Нощни очи се беше проснал на хълбок, потънал в изтощителен сън. Шутът лежеше до него, беше го прегърнал. Бяха мръсни. Шутът бе с превръзка на челото. Златото на кожата му бе станало болезнено жълто, а едната страна на лицето му беше покрита с отоци. Някой му беше взел ботушите и малките му бледи ходила изглеждаха отекли и уязвими. Гърлото на Нощни очи беше зацапано с кръв и слюнка, а дъхът му хриптеше.
Исках да падна на колене до тях, но се боях да сваля ножа от гърлото на Предан.
— Хайде — подканих ги тихо. — Събудете се. Дойдох.
Ушите на вълка трепнаха, после той отвори едното си око и ме погледна. Помръдна глава и това събуди Шута. Той отвори очи и ме зяпна невярващо. Отчаяние разкриви лицето му.
— Ставайте — казах тихо. — Сключих сделка с Петнистите. Трябва да се приготвите за тръгване. Можете ли да вървите?
Шутът гледаше ококорено като дете, събудено посред нощ от дълбок сън. Надигна сковано гръб.
— Аз… Каква сделка? — Погледна талисмана на шията ми, ахна тихичко и извърна поглед настрани. Придърпах яката. По-добре беше талисманът да не замайва ума му точно сега, нямаше нужда изкуствено внушена обич да го кара да не иска да си тръгне.
Лодвайн идваше към нас, ловната котка на Предан пристъпваше до него. Не изглеждаше доволен, че говоря с пленниците му, без да присъства. Заговорих бързо и силно, та гласът ми да стигне до него.