— Вас двамата ви освобождават или убивам принца. Но след като ви освободят, двамата с принца ще ви последваме. Повярвай ми.
И с това времето ми да им говоря свърши. Вълкът се надигна тромаво, задницата му се олюля и той залитна. Миришеше мръсно, на стара кръв, пикня и гной. Не можех да го погаля — зает бях да заплашвам живота на принца. Той опря глава в крака ми и мислите ни потекоха при допира.
О, Нощни очи.
Малки братко. Лъжеш.
Да. Лъжа ги всички. Можеш ли да върнеш Немиришещия в Бъкип?
Вероятно не.
Олеква ми на сърцето да чуя това. Много по-добре е от „Всички ще умрем тук“.
Бих предпочел да остана и да умра до теб.
Бих предпочел да не видя това. Ще ме отвлече от онова, което трябва да направя.
А Копривка?
Тази мисъл бе по-трудна за споделяне с него. Не мога да отнема живота на един заради друг. Нямам това право. Ако всички трябва да умрем, тогава… Мислите ми замряха. Сетих се за странните мигове, които бях споделил в потока на Умението с онова друго, необятно присъствие. Потърсих някаква утеха за нас. Може би Шутът греши и времето не може да бъде отклонено от своя курс. Може би всичко е предопределено много преди да се родим. Или може би следващият Бял ясновидец ще избере по-добър Катализатор.
Усетих как отхвърли философския ми размисъл. Подари му чиста смърт тогава.
Ще се опитам.
Беше най-тънката струйка мисъл помежду ни, просмукала се през неговата болка и разсъдливост. Беше като дъжд след суша. Проклех се заради всичките години, в които бяхме споделяли това, а бях оставял душата си да копнее за Умението. Краят на това споделяне надвисна над мен и не само осъзнах пълната сладост на всичко, което бяхме познали. Моят вълк беше на крачка-две от смъртта. Аз вероятно щях да се самоубия или да бъда убит, преди да свърши този следобед. Дилемата какво щеше да направи един от нас, когато другият умре, ни бе изтръгната и заменена с реалността. Никой от двама ни нямаше да продължи вечно.
Шутът се бе изправил. Златните му очи потърсиха отчаяно лицето ми, но не смеех да му издам нищо. Стегна се и когато Лодвайн заговори, отново стана лорд Златен. Гласът на водача на Петнистите беше звучен и гладък, силата му на убеждение — като загръщащо топло наметало. Всички ни гледаха.
— Приятелят ви го каза накратко. Успях да му докажа убедително, че нямахме никакво намерение да нараним принца, само да му дадем възможност сам да види, че онези, които наричате Осезаващи, не са зли същества, а просто хора с особен дар от Еда. Единствено това желаехме — нашият принц да разбере това. Съжаляваме за дълбокото ни неразбирателство и за това, че пострадахте, докато се разберем. Но сега можете да вземете коня си и да си отидете свободно. Вълкът също. Вашият приятел и принцът скоро ще дойдат след вас. Всички ще се върнете в Бъкип. Искрената ни надежда е, че принц Предан ще говори там в наша защита.
Очите на лорд Златен пробягаха от Лодвайн към мен и обратно и той попита високомерно:
— А причината за ножа е…?
Усмивката на Лодвайн беше повече от красноречива.
— Вашият слуга няма голямо доверие в нас, опасявам се. Въпреки уверенията ни смята, че трябва да заплашва принц Предан, докато не се увери, че сте освободени. Поздравявам ви, че имате толкова верен слуга.
Цяло стадо добитък можех да преведа през пукнатината в логиката му. Леко проблясване в очите на лорд Златен ми показа съмненията му, но при бавното ми кимване той също кимна късо. Не знаеше играта, но ми се доверяваше. Преди да е изтекъл този ден, щеше да се проклина за доверието си. Затворих сърцето си пред тази мисъл. Тази жалка сделка бе най-доброто, което можех да направя.
— Милорд, вземете кучето ми и тръгнете. Скоро ще ви последвам с принца.
— Съмнявам се, че ще можем да вървим бързо и да стигнем далече днес. Кучето ти е тежко ранено.
— Не е нужно да бързате. Скоро ще ви догоня и ще можем да продължим заедно.
Лицето на лорд Златен остана угрижено, но спокойно. Може би само аз си давах сметка за всичко, което се бореше в него. Ситуацията му изглеждаше нелогична, но аз явно исках да вземе вълка и да се махнат оттук. Почти видях как направи избора си. Наведе се, за да вдигне пищното доскоро наметало, сега зацапано с кръв и пръст. Изтърси го, а след това го заметна на раменете си все едно все още беше хубава дреха.
— Ботушите ще ми бъдат върнати, разбира се. И конят ми. — Благородническият тон се беше върнал в гласа му.
— Разбира се — съгласи се Лодвайн, но забелязах няколко намръщени лица в тълпата зад него. Малта беше великолепна кобила, богата награда за онзи, който беше пленил лорд Златен.