Хората на Лодвайн бавно, като утаяваща се тиня, се скупчиха около мен. Огледах ги. Светлината откъм входа беше зад тях и ми беше трудно да различа чертите им в сумрачната пещера, но все пак ги огледах един по един. Повечето бяха млади хора, включително четири жени. Никой не изглеждаше по-стар от Лодвайн. Нямаше тук стареи от Старата кръв — Петнистите бяха кауза на млад човек. Четирима от мъжете бяха с еднакви криви зъби: братя или поне братовчеди. Някои изглеждаха почти незаинтересовани, но никой не изглеждаше дружелюбен. Единствените усмивки бяха злорадо враждебни. Отново разхлабих яката си. И да промени нещо талисманът на Джина, не го забелязах. Зачудих се дали сред тези младежи има близки на онзи, когото бях убил на пътеката. Имаха животни, макар и не толкова много, колкото бях очаквал: две хрътки и една котка, а на рамото на един бе кацнал гарван.
Мълчах, нямах представа какво предстои да се случи. Котката на принца не бе помръднала от мястото си, клечеше на земята пред нас. На няколко пъти извръщаше поглед, но всеки път очите й се връщаха върху момчето, жадни и изпълнени с алчна страст, с което изглеждаха съвсем човешки. Лодвайн бе излязъл от пещерата за фалшиво сбогуване с лорд Златен и сега се връщаше, усмихваше се уверено.
— Е, вече може да ми дадеш ножа — заяви твърдо. — Аз спазих своята част от сделката.
— Може би няма да е разумно — казах. И излъгах: — Момчето се опита да се измъкне само преди минута. Единственото, което го държи мирно, е ножът. По-добре да е на гърлото му, докато тя… — потърсих думи — не влезе изцяло — довърших неуверено. Видях как едно-две от лицата потръпнаха и добавих преднамерено: — Докато Пеладайн не завземе изцяло тялото му. — Видях как една от жените преглътна.
Лодвайн като че ли не забеляза, че това притесни някои от следовниците му. Непринуденото му поведение изобщо не се промени.
— Не мисля. Боли ме, като виждам, че заплашваш гърло, което скоро ще бъде на мой близък. Дай ножа. Тук си сред свои. Няма от какво да се боиш. — Протегна ръка.
Опитът ме е научил, че тези, които най-много приличат на мен, са най-голямата заплаха. Но оставих усмивката бавно да озари лицето ми и свалих ножа от гърлото на принца. Не го подадох на Лодвайн, а го прибрах в канията си на колана. С другата ръка продължавах да държа Предан за рамото, плътно до себе си. Тук, където пещерата се стесняваше, можех да го избутам зад мен, ако се наложеше. Съмнявах се, че тази нужда ще възникне. Смятах да го убия лично. Преди двайсет години Сенч ме беше научил на всички начини да убивам човек с ръце. Бях научил тихи начини и бързи начини, и начини, които са бавни. Надявах се да съм все още толкова бърз и точен, колкото бях някога. Най-задоволителната тактика бе да изчакам, докато жената вземе тялото на момчето, и тогава да убия Предан толкова бързо, че тя да умре с него, без да може да избяга обратно в тялото на котката. Щях ли да имам време да убия и себе си, преди да се нахвърлят върху мен? Съмнявах се. Но по-добре беше да не се отвличам с такива мисли.
Изведнъж принцът заговори.
— Няма да се боря. — Освободи се от ръката ми и се изправи, доколкото позволяваше ниският таван. — Бях глупак. Може би заслужавам това заради глупостта си. Но мислех… — Погледът му започна да обикаля лицата, които ни обкръжаваха. Очите му сякаш знаеха къде да се задържат и след погледа му виждах по някои лица да припламва колебание.
— Мислех, че вие искрено вярвате, че съм един от вас. Вашето гостоприемство и помощта ви ми изглеждаха истински. Връзката ми с котката… никога не бях изпитвал такова нещо. А когато жената дойде в ума ми и каза… каза, че ме обича… — Гласът му се поколеба, но той — не. — Мислех, че съм намерил нещо истинско, нещо, което струва повече от моята корона и рода ми, дори от дълга ми пред хората. Бях глупак. Така. Казва се Пеладайн, нали? Тя така и не ми каза името си и, разбира се, така и не видях лицето й. Добре. — Клекна, после седна кръстато на пода. Разтвори ръце към взряната в него котка. — Хайде, ела. Ти поне ме обичаше заради самия мен. Зная, че и ти не харесваш всичко това. Нека двамата с теб сложим край на тази история.
Погледна нагоре към мен, бърз поглед, пълен със смисъл, който не можах да схвана. Погледът обаче ме смрази.
— Не ме презирай като пълен глупак. Котката ме обича и аз я обичам. Това поне винаги е било вярно. — Знаех, че когато котката скочи в скута му, допирът ще усили връзката им. Жената лесно щеше да се прехвърли в него. Тъмните му очи не се откъсваха от моите. Изведнъж видях Кетрикен в чертите му, в спокойното приемане на онова, което трябва да стане. Думите му бяха за мен. — Ако мога да освободя котката от нея, бих се радвал. Но аз ще споделя нейния плен. Ще сме двама, които е обвързала, само за да злоупотреби с телата ни. Тя никога не е имала нужда от сърцата ни, искаше само да ги използва против нас.